Излязохме навън пред входа. По-голямата част от тълпата беше вече отминала, но все пак се появихме навреме, за да забележим някакъв бягащ бързо като заек човек, преследван от тълпата с голямо настървение.
В бързината ни пенснето беше паднало от носа на Рафли. То висеше сега върху жилетката му на своя черен копринен шнур.
— Чарли!
— Сър Джон!
— Знаеш ли кой беше този човек?
— Не.
— Калади.
— А-а…!
— Да, съвсем сигурно беше той. Познали са го и са решили пак да го заловят.
— Невъзможно е да е бил той.
— Защо?
— Защото несъмнено щеше да потърси убежище тук при нас.
— Pshaw! Този добър човечец просто не е искал да ни докара тук преследвачите си, които несъмнено щяха да ни досаждат.
— Това би означавало да притежава прекалена деликатност и такт, за да постъпи така, само защото някога си се погрижил за него. Та нали знае, че в случая животът му е поставен на карта!
— Животът му? Ти какво си въобразяваш? Я не се заблуждавай, Чарли! Калади е не само най-добрият плувец, но е и най-издръжливият и добър бегач, когото познавам. Няма да им позволи да го хванат. Но въпреки всичко той се нуждае от помощта ми и затова ей сега ще отида при мюдюрина. Ще дойдеш с мен, нали?
— Разбира се!
Върнахме се обратно в стаята, за да вземем шапките си, а и стола-чадър-лула на сър Джон, но все още не бяхме успели да посегнем към въпросните предмети, когато чухме как вратата зад нас се отваря и вътре се вмъкна Калади, който едва си поемаше дъх, а потта се стичаше по цялото му тяло.
— Извинявай, сахиб, че не дойдох по-рано — задъхано промълви той.
— Видяха те, нали?
— Да, сахиб. За да стигна до теб, трябваше да мина по улиците на града, през които преди малко ме бяха превели. Хората ме познаха и се опитаха да ме заловят.
— Well, момчето ми, но не са успели да те спипат.
— Не. Побягнах, стигнах чак до залива, после заобиколих града и откъм противоположния му край се добрах до градината зад хотела. Преследвачите ме изгубиха от очи и едва ли ще ме открият тук.
— All right! Седни да си поемеш дъх! Чарли, видя ли, че съм бил прав? Не са успели да го догонят. Той е славен човек, ловък и смел, което съвсем не може да се каже за тази страхлива и подла сингалска пасмина. И тъкмо заради това ми харесва.
— Сахиб, ти си много добър махараджа! — подметна Калади.
— Pshaw! Я мълчи! Ако не ме беше спасил, акулите отдавна да са ме разкъсали. Чарли, трябва да ти кажа, че веднъж бях предприел пътешествие с парната си яхта, за да огледам тези скучни острови. Така стигнах до плитчините на Негомбо и тъй като исках да погледам как се вадят бисерите от морето, се приближих повечко до рифовете, стъпих върху релинга и се хванах с ръце за вантите. Но понеже не познавахме добре тамошния фар-ватер, ние се блъснахме леко в един риф и от последвалия удар бях изхвърлен извън борда.
— Но веднага спряха машината, нали, сър?
— Чарли, какво ти спиране! Понеже винаги сам командвах на яхтата, а щурманът трябваше дяволски много да внимава да ни държи по-далеч от скалите, просто нямаше кой да даде съответната заповед на машиниста. Впрочем, както се оказа по-късно, никой не забелязал моята злополука. Не, казах никой, а това не е вярно, защото този храбрец станал свидетел на всичко. След като е бил вече три минути под водата, той се появил на повърхността изтощен, влачейки тежък товар с миди. В същия миг ме видял да падам, пуснал мидите да потънат и се устремил към мен, за да ме подхване. Все пак измина доста време докато успее да ме улови, защото ни делеше доста голямо разстояние, а и макар да не съм лош плувец, се чувствах останал съвсем без сили. Но така или иначе се добра до мен тъкмо навреме, за да ме задържи на повърхността на водата. Най-сетне на яхтата бяха забелязали случилото се. Спуснаха лодка, прибраха ни и ни качиха на борда. Калади, сега ти оставаш тук и ще ни чакаш да се върнем! А ти, Чарли, идваш с мен при мюдюрина!
Заключихме сингалеца в стаята и излязохме от хотела. Пред жилището на висшия чиновник безделничеха цял куп негови подчинени. В онези страни всеки богат човек си има отделен слуга за всяко нещо. Това се обуславя от кастовото разделение на обществото и става възможно единствено благодарение на изключително ниското възнаграждение, както и на много ниските цени на всичко, което е необходимо за задоволяване на житейските нужди.
— При великия мюдюрин ли искате да отидете? — попита ни един от тези хора.
— Да.
— Тогава ще трябва да дойдете утре. Сега е вече много късно.