Рафли избута човека настрани.
— Fool, глупак, отдръпни се!
Само след миг се видяхме обградени. Неколцина дори се осмелиха да ни хванат за ръцете и за дрехите. Лицевите мускули на сър Джон се раздвижиха по особен начин, което показваше, че този чудак се намира в добро настроение. После англичанинът вдигна своя чадър, замахна с него и така удари най-близкостоящия човек през лицето, че той залитна и направи няколко крачки назад. Това незабавно ни спечели тъй желаното уважение и вече можехме необезпокоявано да влезем вътре.
— Виждаш ли, Чарли, какво представлява моята чадър-лула? Тя е толкова необходим за околосветски пътешествия предмет, какъвто сигурно няма да намериш другаде — доволно се засмя англичанинът. — Може би съвсем скоро ще ми се удаде възможност още веднъж да ти го докажа.
Минавайки през верандата, ние се озовахме в нещо като преддверие, чиито стени не стигаха до самия таван, а само малко над един човешки бой, за да оставят свободен достъп за свежия въздух. Този архитектурен стил, тъй добре съобразен с местните климатични условия, се среща почти на всяка крачка в Поен дьо Гал. В това помещение двама слуги седяха върху рогозки. Щом ни видяха, те се изправиха и ни зададоха съвсем същия въпрос:
— При великия мюдюрин ли искате да отидете?
— Да.
— Вечерта той никога не приема. Кой ви пусна?
— Самите ние, ако нямаш нищо против.
— Вървете си и утре сутринта елате пак!
— Няма да стане, момчета.
Без много церемонии Рафли се отправи към входа на следващата стая, но веднага двамата мъже се изправиха на пътя му.
— Стой! Влизането тук е забранено! Върни се!
— Well! A после пак напред! Я елате тук, момчета! Той сграбчи единия с дясната, а другия с лявата си ръка, завлече ги обратно до входа и ги изхвърли навън при останалите, които вече съвсем изгубиха ума и дума. Страхотен шум и крясъци последваха това необичайно нападение, ала Рафли запази непоклатимото си спокойствие. Той побутна пенснето си по-близо до очите, хвана ме за ръката и каза:
— Хайде, Чарли, ела, защото накрая и мюдюринът ще си помисли, че ще вземем да го изхвърлим и ще се свре някъде.
Влязохме в следващата стая. Стените й бяха от бамбук, а облицовката — от бананови листа. В средата на помещението на двоен шнур висеше лампа, която хвърляше слаба светлина върху скъпоценен персийски килим, където беше седнал по турски търсеният от нас човек. Позата, в която го заварихме, турците наричат «рахат отурмак», а това ще рече «почивка, отмора на крайниците». Дребничкият кльощав чиновник беше облечен в дрехи от жълта коприна, а самият поглед на ококорените му очи, полуотворените устни, както и страхът, изписал се по лицето му, ясно показваха, че беше чул предизвикания от нас шум и че в никакъв случай не гледаше на появяването ни като на някаква незначителна и безразлична случка.
— Good day, сър! — поздрави го Рафли на английски, макар да знаеше, че пред него се намира местен жител. Човекът отвърна на поздрава му, с леко кимване отговори и на моя ням поклон, а после попита:
— Какво искате?
— Да седнем! — подхвърли кратко англичанинът и незабавно се настани отдясно на мюдюрина, давайки ми знак да сторя същото от другата му страна. Щом последвах примера му, той продължи:
— Ти ли си мъдрият мюдюрин, който съди всички хора, извършили някакво престъпление в Поен дьо Гал?
— Да.
— Как ти е името?
— Оривана оно Явомбо.
— Well, имаш гордо и звучно име. Но аз ти казвам, Оривана оно Явомбо, че няма да си още кой знае колко дълго мюдюрин.
Чиновникът се сепна.
— Какво каза? Не те разбирам.
— Я ми кажи, чия собственост е този остров?
— На великата кралица на Англистан.
— Ами кой ти е дал тази служба?
— Губернаторът, който е служител на нашата могъща владетелка.
— А той може ли и да ти я отнеме?
— Да, стига само да поиска.
— Е добре, тогава той ще поиска.
— Но защо?
— Защото си извършил прегрешение към собствеността на онези, на чиито заповеди си длъжен да се подчиняваш.
— Чужденецо, внимавай какво говориш! Устата ти хули един верен син на великата кралица.
— Известно ли ти е името Калади?
— Да, Калади на два пъти ни избяга, за да се изплъзне от смъртта, ала хората ми са по петите му и пак ще го заловят.
— Какво право имаш да го преследваш?
— Той уби един човек.
— Убил е само някакъв си подъл и презрян китаец. Ти познаваше ли го?
— Да, беше човек от екипажа на джонката «Хайанг-дзъ». Опитал се е да спипа годеницата на Калади и той го е наръгал с нож. Капитанът на джонката дойде при мен и поиска правосъдие.