— Добре, ела! М на мен цялата работа ми се струва съмнителна, но не толкова, защото са скрили лодките си, а защото тринайсетимата мъже не са изкачили веднага брега, ами първо са извървели значително разстояние нагоре покрай самата вода. Сигурно са постъпили така, за да прикрият следите си. Кой знае за какво ли нечисто дело са използвани тези лодки.
— Да ги огледаме!
С изключение на намиращите се в тях гребла, лодките бяха празни. Не успяхме да открием абсолютно нищо, което да ни даде възможност да стигнем до някакъв извод.
— Какво ще правим, Чарли?
— Хмм. Лодките са чужда собственост.
— Но ако служат за постигането на някаква престъпна цел?
— Сигурни ли сме в това?
— Вярно, не сме, обаче страшно ми се иска да им пробия по една дупка, защото си мисля, че тези тринайсет негодници имат някакви подли намерения.
— Ами ти какво би казал, ако лодките бяха наши и при завръщането си ги заварехме разрушени?
— Щях да се ядосам и да пронижа с куршум главата на онзи негодник, който го е сторил.
— Е, виждаш ли?
— Добре де, тогава ще оставим лодките на мира. Но тази история ни отне много време и вече започна да се смрачава. Да се връщаме, за да не караме губернатора да ни чака!
Поехме обратно. Свечери се и не беше никак лесно да се справим с пътя. Въпреки всичко след няколко часа стигнахме здрави и читави до корала, където се бяха разтревожили заради нас.
Най-напред се оттеглихме в нашите помещения, за да пооправим малко външността си. Едва бях започнал с тази работа, когато от съседната стая чух как англичанинът извика:
— Калади!
Слугата му влезе при него.
— Сахиб?
— Къде е Молама?
— Не знам. Откакто се върнахме, все още не съм я виждал.
— И къде е моята chair-and-umbrella-pipe?
— Какво?
— Моята стол-чадър-лула! Няма я! Не я виждам, а нали настоятелно помолих твоята любима да я пази като зеницата на очите си!
— Сахиб, ще потърся Молама и ще ти донеса лулата!
След няколко минути влязох в стаята на Рафли. — Ще тръгваме ли?
— Не. Моята чадър-лула е изчезнала. Трябва да разбера къде е.
— Но губернаторът изпрати човек да ни каже, че трябва час по-скоро да отидем при него, защото не можел повече да удържа гончиите.
— Все ми е едно. Искам си моята чадър-лула! Че какво са всичките гончии и слонове, взети заедно в сравнение с моя чадър? Калади, Калади, по дяволите, къде се запиля този човек?
Изглежда силният му глас беше все пак чут, защото сингалецът влезе запъхтян. По лицето му се стичаха капки пот.
— Сахиб, пак ли ме викаш?
— Къде е тя?
— Молама ли?
— Молама? Какво ме засяга твоята Молама? Че коя е Молама и какво общо имам аз с тази лекомислена Молама? Говоря ти за моята чадър-лула.
— Тя е в Молама.
— Тъй ли? Ами къде е тя?
— Не знам, сахиб.
— Не знаеш ли? Обеснико, ако моята чадър-лула изчезне, тогава ще видиш какво ще ти се случи! Къде е отишло момичето с нея?
— Не знам, но ще разбера. Разпитах и узнах, че тук са идвали цяла група девойки, за да вземат Молама на разходка в гората. Тя е тръгнала с тях, като е взела чадъра, защото ти лично си й го поверил.
В този момент разговорът им бе прекъснат от втори пратеник на губернатора, който ни помоли незабавно да се явим на наблюдателната площадка. Рафли му обеща, а после пак се обърна към Калади:
— Не го е направила, за да изпълни разпореждането ми, а само от суета. Искала е да се покаже пред другите с него. Върви и ми донеси този скъпоценен предмет, иначе ще ти се случи нещо, което ще е страшно неприятно и за теб, и за твоята Молама!
Сингалецът побърза да се отдалечи. Сигурно и без друго вече достатъчно се беше разтревожил за своята възлюбена, която толкова лекомислено се бе осмелила да отиде на разходка в опасната гора заедно със своите другарки. А заплахата на англичанина без съмнение бе удвоила страховете му.
Присъединихме се към свитата на губернатора и се изкачихме на наблюдателната площадка тъкмо навреме, за да видим как започна решителният етап на лова.
А той протече изключително интересно. Малките огньове, от които на слънчевата светлина се беше забелязвал само димът, сега в тъмнината с червеникавата си жар се открояваха къде-къде по-ясно. Те осветяваха насъбралите се групи хора, докато пушекът им се виеше нагоре и изчезваше сред гъстата шума на дърветата. Многобройните зрители пазеха пълно мълчание. Не се чуваше ни най-малкият шум освен жуженето на едно или друго насекомо.
И ето че изведнъж дълбоката тишина бе нарушена от далечните удари на барабан и от един пушечен залп, който ги последва. Това бе сигналът за подновяването на хайката. Със силни подвиквания и крясъци, ловците навлязоха в обградения от тях терен. В огньовете бяха нахвърляни сухи листа и клони, докато лумнаха високи пламъци. Така от три страни бе образувана огнена линия, а там, където се намираше входът на корала, всичко остана да тъне в пълен мрак. Точно натам се насочиха подплашените слонове, преследвани от пронизителните викове на ловците и шумотевицата, която вдигаха. Мачкайки храсти, чупейки малки и големи клони, животните се приближаваха. Скоро водачът на стадото изскочи пред корала, щом го зърна се стъписа за няколко кратки мига, хвърли наоколо яростен поглед, а после се втурна напред през отворената порта, повличайки цялото стадо подир себе си.