Внезапно, като че ли с помощта на вълшебна пръчица, хиляди светлини пламнаха около корала, който до този момент бе обгърнат от най-дълбока тъмнина. В мига, когато в него влезе и последният слон, всеки ловец побърза да запали факлата си от най-близкия огън и да се втурне към оградата. Отначало пленените животни изтичаха до най-отдалечения край на обграденото място. Пресрещнати от оградата, те се върнаха обратно, но завариха входа затворен. Уплахата им беше голяма. С неподозирана бързина започнаха да кръстосват корала насам-натам, но на всички страни видяха, че е заобиколен с огньове. Опитаха се да си пробият път през оградата, ала с помощта на копията и факлите пазачите успяха да ги отблъснат, а в случай че всичко това се окажеше недостатъчно, хората стреляха с мускетите си във въздуха, което много плашеше животните.
Но ето че по едно време те се събраха на група, сякаш искаха да направят съвещание, а после изведнъж всички заедно хукнаха в една и съща посока. Изглежда нищо не беше в състояние да устои под тежките им стъпки. Обаче огньовете отново лумнаха нависоко, затрещяха залпове и… бавно и разочаровано слоновете се върнаха на предишното си място в средата на корала.
Силното впечатление, което правеше тази сцена, не се ограничи единствено върху насъбралите се зрители, а засегна и питомните слонове, оставени от външната страна на оградата. Още при първото приближаване на бягащото стадо, те проявиха най-живо съчувствие. Особено две от тези животни, застанали близо до входа, започнаха да проявяват признаци на извънредно силна възбуда, да си блъскат главите една в друга и да ровят земята с крака. Колкото повече се приближаваше шумът, толкова по-неспокойни ставаха те. Най-накрая, когато стадото се втурна в корала, един от тях се отскубна от хората, опитващи се да го задържат, и се затича към стадото, като изкорени едно доста голямо дърво, изпречило се на пътя му.
Пленените слонове продължиха повече от час да кръстосват така корала и неуморимо отново и отново да атакуват коловете на оградата, като след всеки неуспешен набег тръбяха и ревяха от ярост. Непрекъснато се опитваха да съборят портата, сякаш знаеха много добре, че точно там би трябвало да си пробият път, тъй като нали оттам бяха и влезли преди малко. Ала всичките им нападения бяха отблъснати. Лека-полека опитите им да се освободят ставаха все по-редки и по-редки. Само отделни животни продължаваха да тичат насам-натам, но все се завръщаха обратно при другите, докато най-сетне цялото стадо се събра на едно място и образувайки защитен кръг около малките слончета, животните останаха неподвижни насред корала в тъмните сенки на дърветата.
Тогава хората се заловиха с подготовката за охраната им през нощта. Застаналите на пост край оградата ловци получиха подкрепления, а в огньовете бяха нахвърляни много дърва, за да могат да поддържат високите пламъци чак до изгрев слънце. Тъй като до настъпването на утрото нямаше какво друго да се прави, ние се върнахме в стаите си.
Веднага щом прекрачи прага на входа, англичанинът попита за Калади. Но никой не беше виждал сингалеца и в резултат на това Рафли бе обзет от направо неописуемо настроение.
— Чарли!
— Сър!
— Ще се обзаложим ли?
— За какво?
— Че онези тринайсет негодници имат пръст в историята с моята чадър-лула.
— Не виждам връзката. Как е възможно?
— Да се обзаложим ли?
— Нали знаеш, че никога не се обзалагам!
— Вярно. Ти си много свестен човек, но като джентълмен не бих могъл да те представя на никой истински англичанин. Сигурно горчиво ще се разкайваш, че презрително се отказваш от всеки облог. Наистина, не мога да ти обясня точно каква е връзката между скритите две лодки и изчезването на моята чадър-лула, но имам предчувствие, че е така, а каквото предчувствам, обикновено винаги се сбъдва.