Моите нарове и праскови се харесват и на приятелите ми. Подрязвам младия бамбук в зависимост от това, как трябва да расте, или свързвам разклоненията му, за да не препречват пътя. Все едно ми е дали се намирам на брега на потока, дали съм навътре в горичката или на някой скалист връх — всички места са хубави за почивка.
Влизам в една малка къщичка, за да наблюдавам как щъркелът дебне рибата. Но скоро забравям защо всъщност съм дошъл, вземам цигулката и подканям птиците да започнат да пригласят на моите мелодии.
Често ме изненадва някой от последните лъчи на отиващото си слънце, докато все още наблюдавам как една или друга лястовичка с нежна загриженост пърха около своите малки. После гледам различните хитрости, които използва грабливата птица, за да се добере до плячката си. Луната изгрява, а аз продължавам да седя на мястото си, защото това е едно удоволствие повече. Когато поточето бълбука, когато разлюлените от вятъра клони зашумят, отправил поглед към звездното небе аз потъвам в сладки мечти. Цялата природа разговаря с моята душа. Завладяват ме дълбоки чувства и едва в полунощ се връщам в жилището си.
Понякога при мен идват приятели, за да ме изтръгнат от моята самота. Те ми четат от своите трудове и аз им чета от моите книги. Правят ми компания в часовете на отмора. На обикновената си трапеза се развеселяваме с вино, а ястията подправяме с философия. В императорския двор се разгарят човешките страсти. Там хората се клеветят един друг, коват се тайни оръжия, слагат се примки. А ние пък общуваме помежду си с мъдрост и на нея посвещаваме сърцата си. Взорът ми винаги е обърнат към нея, но за съжаление нейните светли лъчи твърде често се закриват от тъмни облаци.
Когато бурята прогони тези облаци, самотата се превръща за мен в храм на щастието. Но какво съм се разприказвал! Като баща, съпруг, поданик и човек на науката имам хиляди задължения, животът ми не е само моя собственост. Сбогом, скъпа моя градино, прощавай! Любовта към моите близки и към отечеството ме зове да се върна в града. Остани си все така прелестна, за да прогонваш грижите и тревогите ми и да ми помагаш да съхраня моите добродетели!»
Щом свърших с четенето, аз се върнах в стаите си. Тъкмо се канех да прекрача прага, когато вратата отсреща се отвори и пред мен се появи капитанът.
— Чарли! — махна ми той тайнствено с ръка.
— Пак ли Чарли?
— Добре де, стари приятелю Фу-кунг-бу-кунг-цу-кунг! Я ми кажи няма ли да го заловим?
— Кого?
— Ами онзи монголец.
— Кой монголец?
— Е, онзи Джи…, Джа…, който ни плени и искаше да ни затвори в храма с идолите!
— Джиахурали?
— Да, тъй се казваше, обесникът.
— Че той тук ли е? Къде е?
— Бях си изгасил светлината в стаята и реших да позяпам още малко към града. И тогава той дойде. Веднага го познах. Зави покрай ъгъла и се отправи към градината. Ето го револвера ми! Да застрелям ли разбойника като куче?
— Почакай малко, докато дойда да те взема!
— Какво имаш да правиш преди това?
— Ще се поогледам.
— Well! Намираме се на сушата, където ти се чувстваш по-сигурен от мен. А пък в тайното промъкване до Врага и без друго си майстор и половина.
— Застани на прозореца и внимавай да видиш дали ще се върне!
— Ще бъде изпълнено, мастър Кинг-фу-канг-фи-кунг-фо!
Той се прибра обратно в жилището си. Минах по коридора и слязох по широките стъпала. Входната врата беше заключена. Отворих един прозорец, който тънеше в мрак, и през него се измъкнах навън. Наистина нямаше как да взема капитана със себе си, защото в подобни начинания той не притежаваше никакъв опит.
Накъде ли трябваше да тръгна? Паркът беше толкова голям, че в него много успешно можеше да се скрие цяла рота войници. Но докато търсех, за мен съществуваше реалната опасност да бъда забелязан. Ако човекът действително се беше отправил към градината, то навярно щеше да я напусне на същото място, където бе влязъл в нея.
Лунните лъчи доста добре осветяваха отсамната страна на зида. В случая си нямах работа с индианец, който е свикнал да не оставя следи. Ясно си личаха отпечатъците от големи ботуши с меки подметки. Те водеха към едно място на стената, където от другата й страна имаше бамбуков гъсталак. Точно там той се беше прехвърлил през зида.
Върнах се назад и под прикритието на сянката, хвърляна от къщата, също се прекатерих през стената. После безкрайно предпазливо се промъкнах до бамбуковия гъсталак. Човекът не беше там, а несъмнено беше продължил напред, навлизайки в градината. Скрих се да го издебна на връщане и то така, че беше невъзможно да ме забележи.