— Свилене, не говори така… ти знаеш ли колко аз те… мисля… и колко още те обичам…
Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.
Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.
— Пшьт! Сълзи не искам! — рече нежно той, — Сълзи не искам! Обичала си ме още, викаш. Само мъки… Такава глупава любов, скрита, потайна Ех!… Вятър!… Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!
— Свилене, Свилене!… Знаеш ли как ми е мъчно?… Ти не знаеш — разхлипа се Милена, — ти нищо, нищо не знаеш!
— Е, млъкни, млъкни!
Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.
Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.
От воденицата се чу немощният глас на стареца:
— Милено… Милено! Къде се дяна бре, дете?
Милена трепна.
— Ида, ида! — обади е тя високо. — Их, Свилене, колко съм мислила — божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!
— Нима само да си поприказваме?
— Ами?…
— Е, приказвай де… да слушам…
— Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля… Щях да привикна и с ония хора… Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.
— Марко, Марко! — заговори му тя. — Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай… ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!… Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!
Свилен се засмя.
Милена се беше забравила.
Немощният глас на стареца пак завика:
— Милено!… Чедо!
— Е, ида де! — обади се високо Милена и настави: — Защо ме вика сега? Нека почака… Ех, Свилене!…Не знам дали ти още ме обичаш, но аз… Стоян е добър, добър като муха… Вярвай, да го бия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже… ама пак го мразя… може и затова да го мразя… Ти какъв си луд, лош, ама…
— Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! — въздъхна Свилен.
— Ти си крив за това, ти, Свилене!
— Сиромашията е крива! Нали ги говорих… В чужда къща живея… Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен… Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти… Мислих, мислих… много мислих и не се реших.
— Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.
— Ти пак тая си знаеш!… И по-напред така ме кореше.
Старецът пак завика:
— Милено!
И забуха суха кашлица зад върбите.
— Ида, ида!
— Постой — рече Свилен.
— Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е…
— Не, постой!
И Свилен прескочи плета.
На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.
— Милено — извика пак старецът. — Милено, къде се дяна? — зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.
Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта.