— Том? Така ли се казвам? — възкликна той.
— Не е смешно — намръщих се аз.
— Напротив, много е смешно, Кейт — настоя Том.
— Да, всъщност е много смешно — съгласих се.
— Признай, че с годините ставам все по-добър.
— Има още доста да се желае.
Спрях пред дрогерията на Барнс, за да взема дезинфектанти, стерилна марля, лейкопласт и бинт. Върнах се в офиса и се заех с почистването на раните му. Постарах се да облекча болките му, като през цялото време си повтарях, че всичко това е нещо естествено, след като сме се заели с толкова опасно разследване. Но да си призная, не ми се искаше още веднъж да се залавям за подобна история, особено ако в нея е намесен Том Дънлеви. Предполагам, че се държах като пълна глупачка, тъй като не преставах да се питам доколко е разумно да се сърдя на някого за нещо, което ми бе причинил толкова отдавна. Тогава и двамата бяхме на двадесет и две и навярно не сме осъзнавали докъде се простират границите за лошо поведение.
68.
Том
На следващия ден в офиса Кейт преписа бележките от разговорите, които проведохме с хората от апартаментите, съседни на този, в който Данте се беше укривал в Ню Йорк. Междувременно аз се сдобих от полицията с рапорта за балистичната експертиза на онзи пистолет 45-и калибър, който е бил намерен в нощта, когато Данте се бе предал на полицията. Обвинението го представяше като най-убедителното доказателство по делото.
А с какво можеше да бъде полезен на нас?
Към рапорта бяха приложени пет много големи черно-бели фотографии на пистолета. Разстлах ги върху масата. Според експертите от отдела по съдебна медицина към окръжния съд в Съфолк по дръжката са били открити отпечатъци от пръстите само на едно лице, като всичките те напълно съвпаднали с дактилоскопичните данни за Майкъл Уокър. Балистичните проби доказвали, че оръжието е било използвано при убийството и на четирите жертви. Обаче нали Данте се бе заклел пред мен, че никога преди не е виждал този пистолет. Дори ми беше заявил при първата ни по-продължителна и по-изморяваща среща в Ривърхед: „Пистолетът на Майкъл беше съвсем различен — беше малък, евтин, от онези, с които можеш само да се перчиш. А това е истинско оръжие. Два пъти по-голямо и с друг цвят. Нали и ти беше там, братко?“.
Наистина бе така. Бях съвсем близо до Уокър, от дясната му страна, когато опря пистолета си в главата на Фейф. Ако някой бе състояние точно да опише използваното от Майкъл Уокър оръжие, това бях именно аз. Но нито за миг не се вгледах в самия пистолет, защото тогава за мен много по-важно бе да го убедя да свали дулото. Дори твърдях, че не се е стигало до насочване на оръжие, че в онази съботна сутрин ние просто сме си поговорили като двама разумни мъже.
Обаче обстоятелствата около намирането на този пистолет си оставаха крайно подозрителни. Затова сега казах на Кейт:
— Ако Данте е убил Майкъл Уокър в Бруклин, както твърдят те, той е разполагал с достатъчно време, за да се отърве от оръжието, с което е извършил това убийство. Можел е да го изхвърли в някой от стотиците контейнери за смет в Бед-Стю. Или пък да го метне във водите на Ийст Ривър. А вместо това го държи в себе си до последната минута преди онази вечеря в Саутхамптън.
— Как е името на този, чийто подпис фигурира под полицейския рапорт? — попита ме Кейт.
— Не ми е познато — отвърнах аз, докато се опитвах да разчета подписа в долния край на страницата. — Прилича на Линкълн. А малкото му име започва с „Х“. Може би е Хари.
69.
Том
Сержантът зад бюрото ми обясни, че името на офицера било Линдгрен, а не Линкълн, че малкото му име било Хюго и че тази седмица бил само нощна смяна.
След като заключихме грижливо нашия офис, Кейт и аз се отправихме към приличащата на барака сграда на местната полиция. Спряхме край задната врата с надеждата да засечем Линдгрен, когато пристигне, за да поеме смяната си.
След драматичните преживелици, струпали се върху главата ми през последните двадесет часа, вече едва се сдържах. Изгарях от нетърпение да се махна, но все още не се осмелявах да го споделя със своя делови партньор.
— След като така и така сме вече тук — заговорих аз, като изпънах краката си и хвърлих един поглед към моя „Касио“, — мисля, че добрият стар Уинго и аз сме си заслужили една малка разходка. Полезно е преди лягане.
— Том, толкова си вкиснат днес, че чак ме плашиш! — възнегодува Кейт.
— Нищо особено не искам, освен да се поразтъпча за петнадесетина минути покрай плажа, без да събувам обувките си. При това няма да стигнем много надалеч.