След този мил поздрав за рождения му ден следваше втората атракция: съвсем нов, още непрожектиран филм на Джейми Фокс, с който ние се бяхме сдобили благодарение на помощта на нашия нов най-добър приятел. Сега, когато кадрите започнаха да запълват целия компютърен екран, Данте се усмихваше като дете, какъвто всъщност още си беше. Докато се изреждаха надписите, аз отворих чантата си, както винаги, когато трябваше да му връча някакъв важен съдебен документ. Само че в случая му връчих един малък пакет пуканки. Да, бях прочела предупредителния надпис на входа. Знаех, че извършвам углавно престъпление, но какво е един филм, ако нямаш пуканки пред себе си?
След още два часа, когато нашата импровизирана презентация клонеше към своя край, Том за последен път натисна клавиша „Return“. След толкова много несправедливи обвинения, които Данте трябваше да преглътне през последните седем месеца, следваше още една изненада, освен филма: гледане на състезанията по най-майсторско вкарване на топката в коша, в което участваха най-прочутите звезди от Ен Би Ей. Снощи ние свалихме в моя лаптоп от интернет последното предаване на тази тема, така че сега, през следващите петнадесет минути можех да се любувам на Данте и Том, които тръсваха глави и шепнеха възторжени коментари: „Страхотно!“, „Жалко, не успя!“ или „Абсурдно!“.
Не мога да си припомня кога за последен път толкова много съм се забавлявала. Изведнъж осъзнах, че целият мой свят сега се побира в тази тясна стаичка.
73.
Данте
Въобще не бях допускал, че е възможно. Не и в тази адска дупка. Не и докато се влачех по дългия гаден тунел, с оковани ръце и крака, лишен от свобода заради нещо, което не бях извършил.
Но сега наистина се чувствах добре. Вместо да мисля за това как всичко се обърка и за разбитото сърце на баба ми, останала сама в нейната каравана, аз си мислех за изненадата, което тази сутрин Кейт и Том спретнаха за мен. Тъкмо тя страхотно ме сгряваше отвътре.
Това, което е в главата на човека, е по-важно от всичко останало. За пръв път, откакто бях попаднал тук, убиването на времето не ми напомняше на влачене на тежък камък, който трябваше да мъкна от края на предишния ден до началото на следващия. Имах усещането, че всичко ще се уреди от само себе си.
Бях изминал около двеста метра в тунела, по който трябваше да се върна в килията си. Още не бях стигнал до стълбището към блока, когато ми направи впечатление, че моят надзирател днес беше нещо необичайно притихнал. Какво му ставаше на Луис? През повечето време той не спираше да бъбри за какво ли не — вече по няколко пъти ми бе разправял за рок звездите, които бе обожавал през осемдесетте и деветдесетте — но тази сутрин, когато наистина ми се искаше да поговоря с някого, той дума не обели. Дали и на него не му бе дошло до гуша да бъде затворнически надзирател?
— Трябва да прескоча до тоалетната — каза Луис. — Само за минута ще те оставя сам.
— Както искаш. Няма закъде да бързам — отвърнах аз.
Луис прехвърли веригата около глезена ми през тръбата, монтирана покрай стената в коридора. Но щом съзрях изражението на лицето му миг преди да се скрие в тоалетната, всичко изведнъж ми просветна. Знаех какво щеше да се случи.
Тогава чух някакви тежки стъпки да се приближават забързано откъм края на коридора.
Опитах да се докопам до бутона на стената, онзи за алармата към противопожарната инсталация, но Луис така ме бе вързал за тръбата, че не можах да го стигна. Напънах се да изскубна тръбата от стената, но дори и не можах да я помръдна.
От най-близката килия проехтя вик:
— Бягай, млади момко! Бягай!
Но как, за бога, да бягам с ръце и крака, оковани във вериги? Пък и вече бе прекалено късно за това. Дори до пожарогасителя на стената не успях да се добера. Но в последния миг ме осени идея: трябва да се преместя другаде, и то колко по-бързо, толкова по-добре.
Стъпки те закънтяха още по-силно и когато отново се обърнах назад към коридора, видях, че бяха пратили един чернокож като мен да свърши работата. Голям брат. Изпълваше коридора както влакът на метрото — тунела.
Зърнах за миг лицето му и нещо блестящо в дясната му ръка.
Успях да направя само три стъпки, но се оказаха достатъчни, за да стигна до вратата на тоалетната. Там, където сега се бе скрил Луис, изчаквайки всичко да свърши, за да може едва тогава да изскочи и да вдигне тревога.