Спряха в покрайнините на Ийст Хамптън, подобно на средновековна войска, подготвяща се за продължителна обсада на вражеската крепост. По-рано пристигналите запълниха полето край гарата Гети, а когато вече нямаше къде да се настаняват новодошлите, постепенно разпростряха биваците си по улиците на юг от шосето и така неусетно стигнаха чак до брега.
В девет часа се оформи колона, дълга почти два километра, с по двадесетина души в редица, която бавно, но неотстъпно започна да марширува към центъра на града. Дори и съседните улици, където само допреди седмица не можеше да се види нито един негър, сега бяха препълнени с чернокожи. Мъже, жени, деца… Сигурно наброяваха тридесетина хиляди души.
Всички размахваха саморъчно сковани плакати, на които се четеше: „Свобода за Данте Хейливил!“ или „Стига сте линчували нашите младежи!“. В този ден те олицетворяваха онова, което никога не можеше да се види сред жителите на Ийст Хамптън — шумна, невъздържана, гневна тълпа.
Преминаха покрай сградите по улиците „Кешмир Хамптън“, „Коуч“ и „Ралф Лурен“, чиито прозорци в последния момент трескаво бяха заковани с дъски. После завиха наляво по „Нютън Лейн“ и запълниха всичките улични платна на „Калипсо“, „Скууп“ и „Ом Йога“, докато накрая стигнаха до гимназията.
Едва там изпадналата в паника местна полиция и току-що пристигналите подкрепления от националната гвардия ги спряха. Бяха барикадирали улицата и така ги принудиха да свърнат към парка.
На нисък подиум, набързо скован насред игрището за софтбол в далечния ъгъл на парка, разпрострял се върху площ от осемдесет декара, се покатери преподобният Марвин Шийлдс. Беше в ослепителнобял костюм, с жилетка. Веднага сграбчи микрофона.
— Няма справедливост! — ревна Шийлдс.
— Няма да се примирим! — отвърнаха му хиляди гласове, които отекнаха като оглушителен залп.
— Не ви чувам! — извика преподобният, притиснал длан към ухото си. — Какво казахте?
— Няма да се примирим! — повтори гръмовно тълпата.
— Тази сутрин имаме един много специален гост — отново заговори Шийлдс. — Един мъж, който се е доказал като наш приятел от много време насам. Човек, който сега работи в скромния си офис, в съседство с моя в Харлем. Бившият президент на Съединените американски щати господин Бил Клинтън!
Президентът Клинтън се появи на подиума, посрещнат от оглушителен рев. През първата минута бе принуден само да маха с ръце и да се усмихва, отвред заобиколен от тази многохилядна, предимно чернокожа тълпа, сред която той явно се чувстваше като свой. После прегърна с една ръка преподобния Шийлдс, а с другата грабна микрофона:
— Добре дошли в Хамптън и Ийст Хамптън, всички вие! — провикна се бившият президент. — Хубаво е, че сме се събрали тук, нали?
80.
Том
Бил Клинтън още продължаваше речта си, когато Кейт хвана ръката ми и ме задърпа назад. Ийст Хамптън като нищо можеше да експлодира заради това, с което тя се бе заела точно сега. Трябваше да се подготвим за тежка защита в един изключително труден съдебен процес. А тепърва ни чакаше още доста работа.
Пътят назад към Манток бе така безлюден, сякаш бе наредено на цялата източна част на Лонг Айланд да се евакуира. Пътуването с Кейт възкреси в паметта ми общите ни спомени от дните, когато бяхме по-млади. Тогава през цялото време се държахме за ръце, така че и сега ми се прииска да го сторя. Но, разбира се, не го направих, от което само ми стана още по-зле. Когато най-после се добрахме до Манток, не видяхме нито една кола на паркинга пред нашия офис.
Окуражена от невероятната тишина наоколо, Кейт подготви по една папка за всеки свидетел, когото възнамерявахме да призовем, а аз се заех да нахвърля черновата за първата си реч. По едно време тя се смили над мен и за кратко ме прегърна. Не си въобразих кой знае какво, освен че искрено ми се щеше това наше уединение да няма край.
Историческото значение на предстоящите събития в съдебната зала от първия ден на процеса ме вдъхновяваше, така че много набързо преглеждах фразите в речта си. Но Кейт не се впечатли от написаното и се зае да нанася корекции по черновата. Когато приключи, половината текст беше зачеркнат, а другата половина — изпъстрена със забележки.
— Ще се получи забележителна реч, Том — похвали ме тя накрая, вероятно с единствената цел да ме насърчи.
Благодарих на съдбата, че стандартите на Кейт бяха много по-високи от моите, и трескаво се заех да преписвам черновата на чисто. После се наложи да повторя и да потретя, докато чух как някакъв автомобил спира на нашия паркинг. Бях изгубил представа за времето и внезапно забелязах през единствения прозорец, че навън бе паднал мрак. Оказа се, че беше към десет вечерта.