— Искам да насоча вниманието към случилото се на тридесети, през миналия август, госпожице Ричардсън. Помните ли къде бяхте през онзи следобед? — започна разпита помощник-прокурорът Мелвин Хауард.
— Наблюдавах играта на баскетбол в имението на Т. Смити Уилсън — отвърна Ричардсън.
— Можете ли да ни разкажете кой участваше в играта?
— Младежите от Бриджхамптън играеха срещу по-големите от другия отбор, в който всичките бяха от Манток.
— Това приятелска игра ли беше?
— Не бих я нарекла така. Начинът, по който се държаха двата отбора, приличаше доста на решителна среща от финалите на Ен Би Ей.
— Госпожице Ричардсън — погледна я съсредоточено Хауард, — имахте ли представа тогава защо една случайно започнала игра, през един най-обикновен уикенд, е била толкова напрегната?
— Възразявам! — извика Кейт и скочи от стола си. — Свидетелката не може да чете мисли.
— Подкрепя се — рече съдията.
— Госпожице Ричардсън, вярно ли е, че всичките играчи от отбора на Бриджхамптън са били афроамериканци? — попита помощник-прокурорът.
— Да — отвърна жената.
— А онези от отбора на Манток?
— Бели.
— И какво се случи после, госпожице Ричардсън?
— Точно тогава започна караницата. Някои от момчетата от Манток взеха да се държат доста предизвикателно. На един от отбора на Бриджхамптън това не му се понрави. И той блъсна един от противниците си. А те отвърнаха на удара. И преди някой да успее да ги укроти, една от по-сетнешните жертви и обвиняемият се затъркаляха по игрището.
— Затъркаляха ли се? — попита Хауард, преструвайки се, че не бе разбрал отговора.
Госпожица Ричардсън го изгледа учудено.
— Сборичкаха се и паднаха на земята — доуточни тя.
— Колко далеч се намирахте тогава от игрището, госпожице Ричардсън?
— По-близо, отколкото е разстоянието сега между мен и съдебните заседатели.
— А колко висок беше Ерик Фейфър?
— Ами към метър и осемдесет и три и много слаб. Най-много да тежеше към седемдесет и седем килограма.
— Набито око имате, госпожице Ричардсън. Според доклада на съдебния лекар Ерик Фейфър бил висок метър и осемдесет и два сантиметра, а теглото му се равнявало на седемдесет и три килограма и деветстотин грама. А обвиняемият?
— Е, както всеки тук сам може да се убеди, той е много по-едър.
— Два метра и пет сантиметра висок и сто и петнадесет килограма тежък, ако трябва да бъдем съвсем точни. Защо Ерик Фейфър се е решил да го удари?
— Защото това мършаво бяло момче умееше да се бие. Дори успя да накара Данте да изкрещи от болка.
— И какво се случи след това?
— Майкъл Уокър, един от съотборниците на Данте, изтича до колата си и се върна с пистолет в ръка. Сетне веднага го притисна към главата на Фейфър. Съвсем здраво го притисна. Също както е показано там на онези снимки.
— Възразявам! — извика гневно Кейт. — Ваша чест, вън от съмнение е, че свидетелката е била подлагана на предварително убеждаване и поради това няма право да оценява какво е видяла на фотографиите, направени на местопрестъплението. Това може да опорочи съдебното следствие.
— Съдът отхвърля последната забележка на госпожица Ричардсън. Стенографката да я зачеркне от протокола.
Хауард продължи с разпита на свидетелката си:
— Какво се случи след това, госпожице Ричардсън?
— Уокър наведе надолу пистолета си.
— А каза ли още нещо Майкъл Уокър?
— Възразявам! — пак ги прекъсна Кейт, чието раздразнение все повече нарастваше. — Това не е нищо друго, освен манипулиране на свидетелските показания.
— Съдът подкрепя въпроса — реши съдията Ротщейн.
— И така, какво каза Майкъл Уокър, госпожице Ричардсън?
— „Тази гадост не е платена, бели човече!“, рече той и допълни: „Няма да го оставя така“.
— Нямам повече въпроси, Ваша чест — заяви Хауард, а Кейт вече се надигаше от стола си.
91.
Том
Наведох се към Данте, понеже ми се стори, че той се нуждае от малко подкрепа, и споделих:
— Май няма да се окаже толкова забавно, колкото е очаквала Мами Ричардсън.