Кейт и аз току-що бяхме спечелили най-големия процес за убийство през последните десет години. Сега можехме да живеем или да работим където си пожелаем, в целия свят. Всяка адвокатска кантора с радост би ни приела за съдружници и така щяхме да спечелим няколко милиона долара, без дори веднъж да се изпотим. Или пък, ако не бяхме напълно готови отново да нагазим в тази груба игра, можехме просто още малко да си почиваме в Париж. Да удължим, примерно, престоя си тук с още една-две седмици иди дори месеци. Да наемем апартамент в Маре. Да попием нещо от културата, щедро предлагана във френската столица. И да научим повече за френските вина.
Една щастлива жена е трогателна гледка. А Кейт, дори и в съня си, имаше вид на невероятно доволна от живота си. Ако бе решила да създава семейство, защо да не опитаме? С годините нямаше да стана по-млад? Може би тя щеше да ходи на работа, а аз да си остана вкъщи, за да уча малчуганите на най-важните неща в този живот. Например, да могат да дриблират, още преди да тръгнат на забавачница.
Иззвъня будилникът, оставен върху нощното шкафче. На дисплея се изписа шест часът и три минути. Внимателно се измъкнах от леглото и докато в главата ми отекваше добрата стара песен на Джони Мичъл „Той бе свободен като парижанин“, предпазливо се прокраднах на пръсти до банята.
Взех си един горещ душ, стараейки се да го удължа колкото можеше повече. След това се избръснах. Напъхах нозе в новите си панталони и разопаковах ризата, току-що донесена от пералнята на хотела. Прекрасно е да се чувстваш свободен и олекнал.
От всичко, заради което обикнах Париж, може би най-много ми допадаха ранните утринни часове. Нямах търпение да дочакам кога ще мога да се измъкна навън по още влажната от нощта улица, за да си купя моя „Трибюн“. Вече предвкусвах утринната наслада от люспестите кроасани и гъстото черно кафе.
На прага се обърнах за последен път, за да се полюбувам на спящата Кейт, потънала в нейните неразбираеми за мен майчински блянове. И тъкмо затворих безшумно вратата зад гърба си, когато студеното стоманено дуло на пистолет се притисна в тила ми. Спусъкът изщрака пронизващо в ухото ми.
Долових мириса на евтиния афтършейв на Рейборн, преди да го чуя да промълвя:
— Благодаря ти, Дънлеви, че ме доведе в Париж.
После ме изрита в краката и ме повали на пода по очи. Чевръсто изви ръцете ми на гърба и закопча белезниците около китките ми. Лесно му бе да се прави на мъжага, когато имаше зад гърба си шестима френски жандарми, всичките насочили пистолетите си към мен.
Не бях изрекъл нито дума, защото за нищо на света не исках да събудим Кейт. Щеше ми се сладкият й сън да продължи още малко. Колкото и шибано да звучи, но и аз, лека-полека, бях започнал да вярвам в него. И ако Рейборн или някой друг не ме бе заловил, може би щях да се измъкна. След като успях да изиграя ролята на отличен адвокат и да спася задника на Данте, да вляза в ролята на съпруг и баща, за мен щеше да бъде фасулска работа.
Обаче Рейборн хич не го бе грижа за това.
— Племенникът ти те познава по-добре, отколкото си въобразяваш, хитрецо — рече той.
— Носел е защитна жилетка, нали? — прошепнах, все още опитвайки се да не вдигам шум.
— Как се досети?
— Той винаги си е бил един малък мръсен негодник — въздъхнах, но всъщност много добре знаех, че причината бе съвсем друга. Защото нямаше кръв! Нямаше кръв!
— Предаде се на третия ден, след като изпълзял от плиткия си гроб. Дори не се опита да изпроси помилване или поне да се споразумее за сделка с нас. Искаше само едно: да сподели с нашите детективи всичко, което знаеше за чичо си Томи. А то се оказа доста много.
Защо не млъкнеше? Не се ли досещаше, че Кейт спи? Имайки предвид колко усилено се бяхме потрудили, тя вече трябваше да спи за двама. Но се оказа прекалено късно.
Вратата се отвори и Кейт пристъпи през прага към коридора, облечена с тениската си с надписа „Лед Цепелин“. Босите й нозе бяха само на двадесетина сантиметра от лицето ми, но можеха да бъдат и на двадесетина километра. Защото знаех, че никога вече няма да я докосна.
Епилог
114.
Том
Тежките ботуши на дневния надзирател, отекващи между стените от бетон с примес от сгурия — това бе всичко, което ме заобикаляше. След една минута последва дрънкането на наниза от ключове и звуците от отвинтването на болтовете отвън по масивната врата от стомана. Докато чаках проверката, можех само да меря със стъпки малката метална площадка, оградена с телена мрежа. Макар много добре да знаех, че бе дълга само шестдесет сантиметра. Длъжен бях да изчакам, докато надзирателят не приключи с претърсването на последния ъгъл в моята килия.