И, разбира се, Флин. Случи се, преди да го осъзная, скришом, малко по малко — постепенна ерозия на защитните ми сили, която ме завари стъписана и неподготвена. Започнах да се улавям, че го наблюдавам, без да знам защо, че изучавам израженията на лицето му, сякаш се готвя да му правя портрет, че го търся в тълпата. Почти не бяхме говорили от онази сутрин след чудото, но нещо като че ли се бе променило между нас. Поне аз мислех така. За това имаше ред причини. Сега забелязвах неща, които ми убягваха по-рано. Бяхме обединени от общата задача. Потяхме се един до друг, докато подреждахме гуми, прогизвахме до кости от надигащия се прилив, докато се мъчехме да наместим модулите. Пиехме заедно при Анжело. И имахме обща тайна. Тя ни свързваше. Правеше ни заговорници, почти приятели.
Когато се наложеше, Флин беше добър слушател, а също неизчерпаем извор на забавни анекдоти и небивали истории, легенди от Англия, Индия и Мароко. Много от тях бяха измислени, но той беше пътувал, познаваше различни места и хора, ястия и обичаи, реки и птици. Чрез него аз също пътувах по света. Но винаги чувствах, че има някакво скришно място, до което нямам достъп. Не знаех защо това ме смущава. Ако Флин ме попиташе какво точно искам от него, вероятно бих се затруднила да му отговоря.
Домът, който си бе направил в стария бункер, беше удобен, но импровизиран. Голямо вътрешно помещение, почистено и варосано, с прозорец към морето, столове, маса, легло, всичко измайсторено от крайбрежни отломки. Общото впечатление беше странно, но някак приятно като самия стопанин — по маджуна на прозорците бяха налепени мидени черупки, столовете бяха направени от автомобилни гуми, покрити с корабно платно. От тавана висеше хамак, приспособен от някогашна рибарска мрежа. Отвън боботеше генератор.
— Не мога да повярвам, че си направил къща от това място — отбелязах аз, когато го видях. — Преди беше куб от бетон, пълен с пясък.
— Е, не можех да остана завинаги у Капюсин — каза той. — Хората започнаха да говорят — Флин замислено подреждаше с крак мидени черупки на бетонния под. — Бива ме за изгнаник, нали? С всички домашни удобства.
Стори ми се, че в думите му долових тъжна нотка.
— Изгнаник? За такъв ли се смяташ?
Флин се разсмя.
— Забрави.
Не забравих, но знаех, че не мога да го накарам да говори, ако не иска. Мълчанието му обаче не попречи на въображението ми да заработи. Дали не бе дошъл на Льо Дьовен, за да избяга от проблеми със закона? Възможно беше: хора като Флин винаги плават твърде близо до вятъра, а и аз често се питах как изобщо се е озовал на Льо Дьовен, малък остров, неотбелязан дори на картата.
— Флин — престраших се аз накрая.
— Да?
— Къде си роден?
— На място като Ле Салан — отговори той безгрижно. — Малко селце по крайбрежието на Кери. Място с плаж и нищо повече.
Значи все пак не беше англичанин. Зачудих се какви други погрешни заключения съм си направила за него.
— Никога ли няма да се върнеш там? — беше ми трудно да проумея как може да не го е грижа къде е родното му място, виждах в него съмишленик, който трябваше да споделя и влечението ми към дома.
— Да се върна? Господи, не! За какво да се връщам?
Аз го погледнах.
— За какво дойде тук?
— Да търся пиратско съкровище — отвърна Флин със загадъчен глас. — Милиони франкове, цяло състояние в дублони. Щом го откопая, ще се махна — фют! — начаса. И после — здравей, Лас Вегас! — той се усмихна широко. И въпреки това пак ми се стори, че долових онази нотка на тъга, почти съжаление, в гласа му.
Отново се огледах из стаята и за пръв път осъзнах, че въпреки приветливия й вид там не се вижда нито една лична вещ, нито една снимка, книга, писмо. Той можеше да си тръгне още утре, казах си аз, без да остави и намек за това кой е бил и накъде е тръгнал.
27
Следващите две седмици донесоха по-силни приливи и по-буйни ветрове. Три дни работа отиде напразно заради лошото време. Луната узря от сърп до резен. Пълнолунието на равноденствие води след себе си бурите. Знаехме го и мълчаливо бързахме да изпреварим луната.
След посещението ми в Лез Имортел Брисман бе станал необичайно мълчалив. Въпреки това долавях любопитството му, предпазливостта му. Седмица след разговора ни той ми изпрати малка бележка с цветя и покана за престой в хотела без ограничения във времето, ако положението в Ле Салан стане прекалено нетърпимо. По всичко личеше, че не знае нищо за работата ни и мисли, че аз прекарвам времето си в ремонтиране на къщата, за да я направя по-обитаема за Дебелия Жан. Хвалеше ме за предаността ми, като същевременно изказваше голямата си болка и съжаление за недоверието ми към него. Накрая се надяваше, че нося подаръка му и изразяваше желание колкото може по-скоро да ме види облечена с него. Всъщност червената рокля стоеше неразгъната в дъното на гардероба ми. Не бях се осмелила дори да я пробвам. Освен това сега, когато работата по преградата вървеше към края си, имаше още много неща за вършене.