— Ричард Флин, философ, строител, скулптор, заварчик, рибар, общ работник, метеоролог… — мъжът махна неопределено с ръка към пясъците край Лез Имортел. — И, което е най-важно, вечен ученик и морски пътешественик.
Сестра Екстаз посрещна думите му с одобрително хихикане, което подсказваше, че това е стара шега.
— За нас с теб — размирник — добави тя.
Флин се засмя. Косата му имаше приблизително същия цвят като гердана на врата му. „Червена коса — лоша кръв“ — казваше майка ми, макар че този цвят на косата е необичаен за островите и обикновено се смята за добър знак, белег за късмет. Това обясняваше прякора му. Прякорът предполага своеобразен статут на Льо Дьовен, който не подхожда на чужденец. За да се сдобиеш с прякор на острова, трябва време.
— Тук ли живеете?
Струваше ми се малко вероятно. Долавях у него някакво безпокойство, нещо скрито и взривоопасно, което всеки момент може да избухне.
Той сви рамене.
— Тук не е по-лошо, отколкото другаде.
Това малко ме изненада. Сякаш за него навсякъде беше едно и също. Опитах се да си представя, че не ме интересува къде е моят дом, че не чувствам тази непрестанна притегателна сила, която измъчва душата ми. Каква ужасна свобода. И все пак тук му бяха дали име. Аз цял живот съм била чисто и просто момичето на Дебелия Жан, също като сестра ми.
— И така — англичанинът се усмихна, — с какво се занимавате?
— Художничка съм. Искам да кажа, че продавам свои картини.
— Какво рисувате?
За миг си спомних малкия апартамент в Париж и стаята, която използвах за ателие. Тясна стаичка, твърде малка, за да служи като стая за гости — за майка ми дори това беше компромис, направен неохотно, — в която стативът, папките и платната ми стояха подпрени до стената. Можеш да нарисуваш всичко, казваше майка ми. Имаш дарба. Защо тогава рисуваш все едно и също? От липса на въображение? Или за да ме дразниш?
— Най-вече острови.
Флин ме погледна, но не каза нищо повече. Очите му бяха със същия тъмносив цвят като контурите на облаците на хоризонта. С любопитство открих, че ми е трудно да гледам в тях, сякаш те можеха да надзърнат в мислите ми.
Сестра Екстаз изяде сладоледа си.
— А как е майка ти, малка ми Мадо? С теб ли пристигна?
Аз се поколебах. Флин продължаваше да ме гледа.
— Тя почина — казах накрая. — В Париж. Сестра ми не дойде — когато споменах за Адриен, долових злобни нотки в гласа си.
Монахините се прекръстиха.
— Много тъжно, малка ми Мадо. Много, много тъжно — сестра Терез стисна ръката ми с повехнали пръсти. Сестра Екстаз ме потупа по коляното. — Ще отслужите ли панихида в Ле Салан? — попита сестра Терез. — Заради баща си?
— Не — още чувам резкия си глас. — Всичко свърши. Пък и тя винаги е казвала, че няма да се върне повече. Дори след смъртта си.
— Жалко. Щеше да бъде добре за всички.
Сестра Екстаз ме стрелна с поглед изпод шапката си.
— Сигурно не й е било лесно да живее тук. Островите…
— Знам.
„Брисман 1“ отново потегляше. За миг се почувствах напълно изгубена, сякаш и моят живот бе свършил. При мисълта за това изведнъж ме полазиха тръпки.
— Баща ми не направи нищо, за да облекчи живота й — казах аз, докато се взирах в отплуващия ферибот. — Е, сега поне е свободен. Нали това искаше. Да го оставят на мира.
2
— Прасто. Това е тукашно име.
Таксиметровият шофьор — усиниерец, когото не познавах — сякаш ме обвиняваше, все едно бях споменала името без разрешение.
— Да, тукашно е. Родена съм тук.
— Хм — шофьорът отново ме погледна, сякаш се опитваше да разпознае чертите ми. — Сигурно имате роднини на острова, а?
Кимнах.
— Баща ми живее тук. В Ле Салан.
— А-ха.
Шофьорът сви рамене, сякаш споменаването на Ле Салан бе сложило край на любопитството му. Представих си Дебелия Жан в неговата работилница и себе си — как стоя и го наблюдавам. Изпитах гузна гордост при спомена за златните ръце на баща ми. Съсредоточих се върху тила на шофьора, докато споменът ме напусна.
— Ле Салан, значи.
В таксито миришеше на мухъл и аз се чувствах все по-напрегната. Докато се движехме по познатия път от Ла Усиниер, стомахът ми се беше свил на топка. Сега си спомнях всичко твърде добре, твърде ясно: зелената кръпка от храсти, скалата, крайчецът на ламаринен покрив иззад полегатия склон на дюната ме изпълваха със спомени.
— Знаете ли къде трябва да отидете?
Пътят беше лош, при поредния завой задните колела на таксито затънаха в пясък. Шофьорът изруга и настървено форсира двигателя, за да ги освободи.
— Да. „Рю дьо л’Осеан“. В далечния край.
— Сигурна ли сте? Там има само дюни.