Не след дълго отново срещнах семейството туристи. Бях излязла край Ла Гулю със скицника си, като се мъчех да уловя гледката на водата при отлив, и те изведнъж изникнаха пред мен: Летисия тичаше напред с кучето Петрол, родителите й Габи и Филип вървяха малко зад нея, като носеха бебето в кенгуру. Филип носеше кошница за пикник и плажна чанта, пълна с играчки.
Летисия размаха ръце енергично.
— Здравейте! Намерихме плаж! — тя дотича при мен задъхана със сияещо лице. — Плаж, и съвсем празен! Тук е като на необитаем остров. Това е най-страхотният необитаем плаж!
Усмихнах се: трябваше да призная, че е така.
Габи ме поздрави, като дружелюбно ми помаха с ръка. Беше ниска, закръглена мургава жена с жълто парео върху банския си костюм.
— Тук безопасно ли е? — попита тя. — За плуване, имам предвид. Няма нито зелен флаг, нито нищо.
Засмях се.
— О, безопасно е — отвърнах й аз. — Просто обикновено в този край на острова не идват много хора.
— Този край ни харесва най-много — обяви Летисия. — Най-много ни харесва за плуване. А аз мога да плувам — добави тя с достойнство, — но трябва краката ми да опират в дъното.
— Лез Имортел не е подходящ за деца — обясни Габи. — Дъното е стръмно и има течение.
— Тук обаче е по-хубаво — каза Летисия, като тръгна да се спуска по скалистата пътека. — Има скали и всичко останало. Хайде, Петрол!
Кучето я последва с възторжен лай. Ла Гулю се изпълни с непривични звуци на детско въодушевление.
— Водата е още студена — казах аз и погледнах Летисия, която вече беше стигнала линията на прилива и ровеше с пръчка в пясъка.
— Няма страшно — намеси се Филип. — Познавам това място.
— Наистина ли? — сега, когато го виждах по-отблизо, забелязах, че прилича на местен, с типичните за острова черна коса и сини очи. — Извинете, но познаваме ли се? Изглеждате ми… познат.
Филип поклати глава.
— Едва ли ме познавате — каза. — Но може би познавате майка ми.
Той погледна някъде зад мен и се усмихна — много позната усмивка. Автоматично се обърнах.
— Бабо! — изпищя Летисия от брега и се затича нагоре. Водни пръски се разлетяха във всички посоки. Петрол започна да лае.
— Мадо — каза Дезире Бастоне със светнали очи, — виждам, че си запознала със сина ми.
Беше се върнал за Великденските празници. Заедно с Габи и децата бяха отседнали в бунгало зад Кло дю Фар и след срещата ни на пътя за Ла Усиниер Дезире се беше срещала с тях няколко пъти.
— Това е зен — обяви Летисия и с удоволствие захапа филия с шоколад от кошницата за пикник. — През цялото време съм имала баба и дори не съм знаела! Имам си и дядо, но още не съм го виждала. С него ще се видим по-късно.
Дезире ме погледна и едва забележимо поклати глава.
— Упорит стар глупак — каза тя с нежност. — Още не е забравил онази стара история. Но ние няма да се предадем.
Преустрояването на хангара беше почти завършено. Флин беше довел двама души от Ла Усиниер да помагат и работата напредваше бързо. Все още не се споменаваше кой ще плаща за това.
Когато заговорих с Аристид за разходите, той отговори философски:
— Времената се менят. Щом бащата ти използва усиниерци за работна ръка, това означава, че си е направил сметката. Иначе нямаше да ги наеме.
Надявах се да е прав. Не ми допадаше перспективата баща ми да задлъжнее на Брисман.
— Сега е изгодно да взимаш заем — весело каза Аристид. — Да инвестираш в бъдещето. Както вървят нещата, няма да ни е трудно да се издължим.
От думите му предположих, че той също беше взел пари назаем. Разбира се, сватбите на острова не излизаха евтино, а аз знаех, че той иска най-доброто за Ксавие и Мерседес. Чакаше само да определят датата. Пак се почувствах неудобно.