— Не се блъскай, хе!
— Там е! Точно зад шамандурата.
Измина още половин час, докато се приближи на достатъчно разстояние, за да различим отделни детайли. Лоло имаше бинокъл, през който се изредихме да гледаме. Плаващият пристан се люлееше под краката ни. Малкият ферибот направи широк завой към Лез Имортел, като остави след себе си бял улей. Когато се приближи още повече, видяхме, че на палубата гъмжи от народ.
— Туристите!
— Толкова много!
— Нашите туристи!
Заплашително надвесен над парапета, така че можеше да падне, стоеше Ксавие. Тънкият му далечен глас долетя до нас през цялото пристанище, докато той махаше като обезумял над опасния парапет.
— Успяхме, хе! Успяхме! Мерседес! Успяхме!
От терасата на Лез Имортел Клод Брисман гледаше равнодушно, като току поднасяше чашата към устните си. Най-после „Брисман 1“ свали трапа и туристите се изсипаха на пристанището. Аристид, подпрян с цялата си тежест на внука си, но с победоносна усмивка, закуцука по трапа, откъдето Омер и Ален го вдигнаха на рамене и се присъединиха към общия хор. Капюсин разгъна плакат с надпис: „Към Ле Салан“. Лоло, който никога не се отказваше да спечели някоя пара, докара дървена количка иззад стената и започна да крещи:
— Носач! Доставяме багаж в Ле Салан на ниски цени!
На борда на ферибота имаше трийсетина души, може би повече. Студенти, семейства, двойка старци с куче. Деца. Чувах смях откъм пристанището, викове, някои на чужди езици. Между прегръдките и потупването по гърба героите обясниха за загадъчния провал на първите ни опити за реклама: изчезването на плакатите ни, коварството на туроператора във Фромантин (впоследствие разкрит като усиниерски колаборационист), който, макар че уж беше на наша страна, бе разкрил всяка подробност от плана ни на Брисман и беше направил всичко възможно да отклони туристите от Ле Салан.
През улицата забелязах Жожо льо Гоелан да стои със зяпнала уста и със забравен фас от цигара между пръстите. Собствениците на магазини също се бяха скупчили да видят каква е тази шумотевица. Виждах кмета Пинос да стои на вратата на „Ша Ноар“, а Жоел Лакроа да седи на червения си мотор, двамата загледани в малката ни групичка с нарастващо учудване.
— Велосипеди под наем! — викаше Омер Просаж. — Нагоре по пътя, велосипеди за Ле Салан!
Ксавие, поруменял от триумф, си проправи път по трапа към Мерседес и я притисна в прегръдките си. Ако в нейната прегръдка липсваше топлота, Ксавие като че ли не забеляза. Двамата с Аристид размахваха листа хартия.
— Предплата! — крещеше Аристид от раменете на Омер. — За твоята къща, Просаж, и за твоята, Геноле, и петима на къмпинг при теб, Тоанет, и…
— За единайсет души, хе! И още ще има!
— Успяхме! — възкликна Капюсин с възторг.
— Справиха се — изписка Тоанет, обви ръце около Матиас Геноле и звучно го целуна.
— Ние се справихме — поправи я Ален, прегърна ме и ме завъртя във внезапен изблик на чувства. — Ле Салан!
— Ле Салан, хе!
— Ле Салан!
Не знам защо се обърнах да погледна назад. От любопитство може би или от желание да позлорадствам. Това беше нашата победа, нашият звезден миг. Може би просто ми се прииска да видя лицето му.
Аз бях единствената. Докато приятелите ми вървяха напред, пееха, крещяха, викаха, аз се обърнах само за миг, за да погледна на хотелската тераса, където седеше Брисман. От игра на светлината лицето му се озари. Сега той стоеше изправен, вдигнал чашата си в мълчалив ироничен тост.
— Ле Салан!
И гледаше право към мен.
Част трета
Да яхнеш вълните
42
Сестра ми и семейството й се появиха три дни по-късно. Хангарът (който сега се наричаше „студио“) беше почти готов и Дебелия Жан седеше на пейка в двора, надзиравайки довършителните работи. Флин оглеждаше вътре инсталацията. Двамата усиниерци, които работеха с него, вече си бяха отишли.
Дворът, който сега беше отделен от студиото с жив плет, беше разполовен на две. Едната половина служеше за градина и Дебелия Жан беше сложил в нея няколко пейки, маса и саксии с цветя. Останалата част все още беше заета със строителни материали. Зачудих се колко време ще мине, докато Дебелия Жан реши да разчисти изцяло бившата си работилница.
Това не биваше да ме смущава толкова. Но аз не можех да се сдържа: задният двор беше нашето място, единственото, до което майка ми и Адриен нямаха достъп. Там витаеха призраци. Аз, седнала с кръстосани крака под дървеното магаре; Дебелия Жан, който оформя парче дърво на струга; Дебелия Жан, който си тананика заедно с радиото, докато работи; Дебелия Жан и аз, докато си разделяме сандвич и той ми разказва една от редките си истории; Дебелия Жан, който ме пита с дълга четка в ръка: „Как да я наречем? «Одил» или «Одет»?“ Дебелия Жан, който се смее на опитите ми да шия платно; Дебелия Жан, който отстъпва назад и оглежда доволен направеното… Никой друг не бе споделял тези неща с него: нито Адриен, нито майка ми. Те изобщо не се разбираха. Майка ми непрекъснато му опяваше за нещата, които той оставяше недовършени — захвърлени проекти, етажерки за заковаване, улук за поправяне. Накрая тя гледаше на него като на някаква горчива шега, строител, който започва нещо, но никога не го довършва, майстор на лодки, който прави само по една лодка на година, мързеливец, който се лута по цял ден в лабиринт от безпорядък, а после се появява, като очаква да намери яденето си на масата. Адриен се срамуваше от изцапаните му с боя дрехи и липсата на обноски и избягваше да ходи с него в Ла Усиниер, за да не ги виждат заедно. Аз бях единствената, която го наблюдаваше как работи. Само аз се гордеех с него. Моят призрак доверчиво сновеше из двора, сигурен в това, че поне тук и двамата можем да си позволим да бъдем такива, каквито не сме никъде другаде.