Сутринта, когато сестра ми пристигна, аз бях в двора, рисувах портрет на баща ми с гваш. Беше една от онези безоблачни летни утрини, когато всичко е още зелено и влажно, а баща ми се разтапяше и предвкусваше радостта, докато пушеше и пиеше кафе на слънце, нахлупил рибарския си каскет на очите.
Изведнъж се чу шум от кола на пътя зад къщата и аз вече знаех със смразяваща увереност кой е това.
Сестра ми беше с бяла блуза и ефирна копринена пола, които ме караха да се чувствам недодялана и зле облечена. Тя ме целуна по бузата, докато момчетата, облечени еднакво в къси панталони и тениски, се отдръпнаха шепнешком, ококорили тъмни очи. Марен вървеше последен с бавачката. Баща ми остана на мястото си, но очите му грееха.
Флин стоеше на вратата на хангара, все още по комбинезон. Надявах се да остане — по някаква причина мисълта, че работи съвсем наблизо, ме разведряваше малко, но при вида на Адриен и семейството й той застина неподвижно, като почти инстинктивно се сгуши в сянката на вратата. Махнах с ръка едва забележимо, сякаш да го задържа, но дотогава той вече беше излязъл в двора и като подмина вратата, прескочи зида и излезе на пътя. Махна ми в отговор, без да се обръща, изкачи се до върха на дюната, после се затича леко по пътеката към Ла Гулю. Марен проследи с поглед отдалечаващия се силует.
— Какво прави той тук? — попита. Погледнах го, изненадана от резкия му тон.
— Работи при нас. Защо, познаваш ли го?
— Виждал съм го в Ла Усиниер. Чичо ми… — той млъкна, устните му се свиха в стегната тънка линия. — Не, не го познавам — каза накрая и се обърна.
Те останаха с нас за обяд. Бях сготвила агнешка яхния и Дебелия Жан яде с обичайния си мълчалив ентусиазъм, като гонеше всяка голяма лъжица сос с парче хляб. Адриен пощипваше изискано от храната, но яде малко.
— Толкова е хубаво да се върнеш пак у дома — каза тя и се усмихна ослепително на Дебелия Жан. — Момчетата ми очакваха пътуването с такова нетърпение. Бяха полудели от въодушевление от Великден насам.
Погледнах момчетата. Никое от двете не изглеждаше особено въодушевено. Лоик си играеше с парче хляб, като го трошеше в чинията си. Франк гледаше през прозореца.
— А ти си направил такава чудна лятна къща за тях, папа — продължи Адриен. — Ще прекарат чудесно.
Адриен и Марен обаче, както скоро научихме, щяха да отседнат в Лез Имортел. Момчетата можеха да останат в студиото с бавачката, но Марен имаше работа с чичо си и не знаеше колко време ще отнеме. Дебелия Жан като че ли не се трогна от новината и продължи да се храни по своя бавен, замислен начин, втренчил поглед в момчетата. Франк прошепна нещо на брат си на арабски и двамата се закискаха.
— Изненадах се, като видях тук онзи червенокос англичанин — каза Марен на Дебелия Жан, докато си наливаше вино. — Той приятел ли ви е?
— Защо, какво е направил? — намесих се аз, подразнена от киселия му тон.
Марен сви рамене и не каза нищо. Дебелия Жан сякаш изобщо не го беше чул.
— Все пак е свършил добра работа по лятната къща — безгрижно отбеляза Адриен. — Как само ще се забавляваме тук!
Довършихме обяда си в мълчание.
43
След пристигането на момчетата Дебелия Жан беше в стихията си. Седеше в двора и мълчаливо наблюдаваше игрите им или им показваше как да си направят лодки от останали парчета дърво и корабно платно, или ходеше с тях на дюните, където играеха на криеница във високата трева. Адриен и Марен се отбиваха от време на време, но рядко се заседяваха: работата на Марен, казваха, се е оказала по-сложна, отколкото са очаквали, и вероятно ще отнеме време.