Междувременно Ле Салан навлезе в летния си цикъл. Работата в селото беше почти завършена — почистени градини, в които от песъкливата почва стърчаха ружа, лавандула и розмарин, новобоядисани врати и капаци на прозорците, преметени улици и оплевени тротоари, къщи, светнали с охрените си керемидени покриви и прясно варосани бели стени. Празните стаи и приспособените набързо пристройки се пълнеха. Група туристи се бяха настанили на къмпинга край Ла Усиниер, но се разхождаха из Ле Салан заради дюните и пейзажа. Филип Бастоне и младото му семейство се върнаха за лятото и идваха в Ла Гулю почти всеки ден. Макар че Аристид още се държеше на дистанция, Дезире се срещаше там с тях и често я виждах да седи под сянката на голям чадър, докато Летисия се плискаше жизнерадостно в скалистите плитчини.
На земята зад малката си къщурка Тоанет беше направила неофициален къмпинг на половината от цената в Ла Усиниер и там вече беше опънала палатка млада двойка от Париж. Условията бяха примитивни — Тоанет имаше външна тоалетна и перално помещение плюс маркуч с кран за прясна вода — но пък имаше прясна храна от фермата на Омер, имаше бар на Анжело и, разбира се, плаж, все още с тънък слой пясък, но увеличаващ се при всеки прилив. След като камъните бяха покрити, слоят беше гладък и равен. Скалите отвъд линията на прилива осигуряваха сянка и завет. Имаше плитки заливчета и големи локви, които караха децата да пищят от възторг. Открих, че Летисия лесно се сприятелява със саланските деца. Отначало съществуваше известно подозрение — те рядко бяха виждали туристи и бяха предпазливи — но очарователният й подход към непознати скоро стопи тяхната резервираност. След една седмица стана обичайно да ги виждаме как тичат боси из Ле Салан, как ровят с пръчки в солния канал, как се търкалят и лудуват в дюните и Петрол ги преследва като обезумял. Кръглоликият сериозен Лоло беше особено запленен от нея и ме разсмиваше с това, че бе възприел градския й говор и имитираше произношението й.
Моите племенници не се присъединяваха към тях. Въпреки усилията на баща ми да ги държи близо до себе си, те прекарваха повечето време в Ла Усиниер. Там имаше детска площадка до киното и момчетата обичаха да играят на нея. Лесно се отегчават, казваше Адриен с извинителен тон. В Танжер са свикнали на много повече забавления.
Единственото друго дете, което като че ли не проявяваше интерес към плажа, беше Дамиен. Най-голям сред саланските момчета, той беше и най-резервиран: неведнъж го виждах сам да пуши цигара и да обикаля край скалите. Когато го попитах дали се е скарал с Лоло, той само сви рамене и поклати глава. Детски работи, заяви лаконично. Понякога просто имал нужда да бъде сам.
Донякъде му повярвах. Той бе наследил мрачния и обидчив нрав на баща си. Тъй като не беше общителен по природа, вероятно Дамиен смяташе за оскърбителен факта, че Лоло, доскоро най-преданият му приятел, го беше сменил така бързо, и то с Летисия, момиче от континента, едва осемгодишно. С известна изненада забелязах, че Дамиен все повече придобива маниери на възрастен, като имитира небрежната отпусната походка и вдигнатата яка на Жоел Лакроа и усиниерските му приятелчета. Шарлот отбеляза, че малкият Дамиен като че ли има повече пари, отколкото е редно за момче на неговата възраст. В селото се носеха слухове, че бандата има нов член, който се вози отзад на моторите. Още момче, както казваха.
Подозренията ми се потвърдиха, когато същата седмица го видях в Ла Усиниер пред кафене „Ша Ноар“. Бях отишла да посрещна „Брисман 1“ с малко нови картини за галерията във Фромантин и го забелязах да стои с Жоел и някакви други усиниерци и да пуши на слънце край алеята. Имаше и момичета: дългокраки млади създания с къси поли. Отново разпознах Мерседес сред тях.
Тя привлече вниманието ми, докато подминавах групичката, и щом забеляза, че я гледам, леко вирна глава. Пушеше — у дома никога не го правеше — и ми се стори, че изглежда доста бледа въпреки аленото си червило, тъмните й очи бяха уморени и зацапани. Засмя се — твърде хладно, — когато отминах, и с упорство дръпна от цигарата си. Дамиен неловко извърна глава. Аз не ги заговорих.
В Ла Усиниер цареше спокойствие. Не мъртвило, както злобно предричаха някои саланци, а дрямка. Кафенетата и баровете бяха отворени, но повечето наполовина празни, на плажа в Лез Имортел имаше десетина души. Сестра Екстаз и сестра Терез седяха на слънце пред хотела. Те ми махнаха от стълбите.
— Я, Мадо!
— Какво търсиш тук?
Седнах до тях и им показах папката си с рисунки. Сестрите кимнаха с одобрение.