Никой вече не чуваше слухове за Клод Брисман. Бяха го виждали с Пинос и Жожо льо Гоелан — веднъж в Ла Гулю и веднъж в селото. Капюсин каза, че се навъртали около нейната каравана, а Ален ги беше видял край бункера. Но доколкото знаехме, Брисман все още беше твърде зает с влагата в стените на Лез Имортел, за да планира нещо ново. Със сигурност никой не споменаваше за новия ферибот и повечето хора бяха склонни да вярват, че слухът за „Брисман 2“ е бил нечия шега — може би на Гислен.
— Брисман знае, че е загубил играта — каза Аристид победоносно. — Крайно време е и усиниерците да се почувстват победени. Късметът им изневери и те го знаят.
Тоанет кимна.
— Сега никой не може да ни спре. Светицата е на наша страна.
Но оптимизмът ни се оказа преждевременен. Само няколко дни по-късно аз се върнах в селото с малко скумрия за обяд на Дебелия Жан и заварих Брисман да ме чака под чадъра в двора. Пак беше с рибарския си каскет, но този път за случая бе сложил бяло ленено сако и вратовръзка. Краката му както обикновено бяха обути в избелели еспадрили. Между пръстите си държеше цигара „Житан“.
Баща ми седеше срещу него с бутилка „Мюскаде“ до лакътя. Три празни чаши стояха в очакване.
— Ето я и Мадо — Брисман с усилие стана от стола си. — Надявах се скоро да се присъединиш към нас.
— Какво правите тук? — учудването направи тона ми рязък и той ме погледна наранен.
— Дойдох да те видя, разбира се — зад печалното му изражение се криеше нещо присмехулно. — Обичам да бъда в течение на нещата.
— И аз така чух.
Брисман наля още вино в чашата си, след това напълни една за мен.
— На вас, саланци, доста ви е провървяло напоследък, а? Сигурно сте много доволни.
Аз запазих неутрален тон:
— Не се оплакваме.
Брисман се усмихна и гангстерските му мустаци се наежиха.
— Човек като теб може да ми потрябва в хотела. Млад и енергичен. Трябва да си помислиш за това.
— Като мен? Какво мога да правя аз?
— Ще се изненадаш, като разбереш — тонът му беше насърчителен. — Един художник-дизайнер — точно сега може да ми бъде от голяма полза. Можем да направим това-онова. Мисля, че ще ти се стори изгодно.
— Така ми е добре.
— Може би. Но обстоятелствата се променят, нали? Малко независимост може да ти дойде добре. Помисли за бъдещето — той се усмихна широко и побутна чашата към мен. — Ето. Пийни вино.
— Не, благодаря — аз посочих плика с рибата. — Трябва да я сложа да се пече. Става късно.
— Скумрия, а? — каза Брисман и стана. — Знам чудна рецепта за нея, с розмарин и сол. Ще ти помогна, така ще можем да си поприказваме.
Той ме последва в кухнята. Беше по-сръчен, отколкото предполагаше телосложението му, въртеше и изкормваше рибата с бързи ловки движения.
— Как върви бизнесът? — попитах аз, като запалих фурната.
— Не е зле — отвърна Брисман усмихнат. — Всъщност баща ти и аз тъкмо празнувахме.
— Какво празнувахте?
Брисман ме удостои с голяма ослепителна усмивка.
— Поливахме една сделка.
Бяха използвали момчетата, разбира се. Знаех, че баща ми би направил всичко, за да бъде близо до тях. Марен и Адриен се бяха възползвали от привързаността му, бяха заговорили за инвестиции и подтикнали Дебелия Жан да вземе назаем повече, отколкото можеше да върне. Запитах се каква част от земята им беше отстъпил.
Брисман чакаше търпеливо да кажа нещо. Долавях щедрия и хладен смях, с който бе изпълнено очакването му, погледа на сивите му очи, предпазлив като на котка. Без да ме пита, той започна да приготвя марината за рибата от олио, балсамов оцет, сол и стръкчета розмарин, откъснати от храстите пред вратата.
— Мадлен, би трябвало да сме приятели, знаеш ли — видът му трябваше да изразява печал — отпуснати челюсти и тъжно увиснали мустаци, — но в гласа му се долавяше смях. — Наистина, ние не сме много различни. И двамата сме борбени. И двамата сме предприемчиви. Не би трябвало да имаш такива предразсъдъци към мен. Сигурен съм, че заедно ще успеем. А аз съвсем искрено искам да ти помогна, знаеш. Винаги съм го правил.
Не го погледнах, осолих рибата и я увих във фолио, после я пъхнах в горещата фурна.
— Забрави маринатата.
— Аз не я готвя така, мосю Брисман.
Той въздъхна.
— Жалко. Щеше да ти хареса.
— За колко? — попитах аз накрая. — За колко ви я даде?
Брисман изпъшка.
— За колко ми я е дал? — повтори той с укор. — Никой нищо не ми е давал. Защо да го прави?
Документите бяха изготвени на континента. Баща ми се отнасяше почти с благоговение към непонятните хартии с подписи и печати. Юридическата терминология го объркваше. Макар че Брисман не навлезе в подробности, аз предположих, че се е договорил да вземе земя като гаранция за заем. Както обикновено. Това беше просто вариант на старата практика: краткосрочни заеми, които по-късно се изплащат с имот.