В края на краищата, както би казала Адриен, земята беше безполезна за баща ми. Няколко километра дюни между Ла Буш и Ла Гулю, изоставен заден двор — безполезен, поне доскоро.
Както подозирах през цялото време, студиото не беше платено от спестявания. Ремонтът на къщата, подаръците за момчетата, новите велосипеди, компютърните игри, сейлбордовете…
— Вие сте платили за всичко. Заели сте му парите.
Брисман сви рамене.
— Разбира се. Кой друг? — той заля листа маруля с оцет и сложи саликорния, месеста островна трева, използвана често за туршии, после я сипа в дървена купа, а аз започнах да режа домати. — Тук е хубаво да се сложи арпаджик — отбеляза той със същия добродушен тон. — Нищо друго не извлича така аромата от узрелия домат. Кажи ми, къде го държиш?
Не му обърнах внимание.
— А, ето го, при зеленчуците. Много е хубав, едър е. Виждам, че във фермата на Омер работите вървят добре. Това е златна година за всички в Ле Салан, нали? Риба, зеленчуци, туристи.
— Справяме се добре.
— Колко скромно. Хе. Това е почти чудо — той наряза арпаджика с бързи заучени движения. Миризмата беше остра, като от морето. — И всичко благодарение на хубавия плаж, който откраднахте. Ти и хитрият ти приятел Руже.
Внимателно оставих ножа на масата. Ръката ми леко трепереше.
— Внимавай. Нали не искаш да се порежеш?
— Не знам за какво говорите.
— Говоря за това, че трябва да внимаваш повече с ножа, Мадо — той се подсмихна. — Или искаш да ми кажеш, че не знаеш нищо за плажа?
— Плажовете се местят. Пясъкът се мести.
— Да, мести се, и понякога дори го прави по своя воля. Но не и този път, а? — Брисман разпери широко ръце. — О, не си мисли, че ти се сърдя. Аз съм изпълнен с възхищение от това, което направи. Ти извади Ле Салан от морето. Направи селото преуспяващо. Единственото, което правя аз, Мадо, е да защитавам интересите си, като се грижа да получавам своя дял. Наречи го компенсация, ако щеш. Ти ми я дължиш.
— Вие сте този, който предизвика наводненията — отвърнах му аз ядосана. — Никой не ви дължи нищо.
— О, не е така — Брисман поклати глава. — Откъде мислиш, че идват парите, а? Парите за бара на Анжело, за вятърната мелница на Омер, за къщата на Ксавие? Откъде според теб се е взел капиталът? Кой е положил основите на всичко това? — той махна към прозореца, като побра в мръсната си шепа Ла Гулю, селото, небето, искрящото море.
— Може и да е било така — казах аз. — Но това вече свърши. Ние се оправяме сами. Ле Салан вече няма нужда от вашите пари.
— Шшт — с пресилена съсредоточеност Брисман изля малко от маринатата върху доматите. Станаха изкусително ароматни. Представих си как щеше да ухае върху горещата риба, как оцетът с розмарин щеше да се изпари, зехтинът да зацвърти. — Ще се изненадаш, като видиш как се променя всичко, когато нещата опрат до печелене на пари — каза той. — Защо да се задоволяваме с двама туристи в задната стая, когато с малко повече капитал можем да направим от гаража лятна стая или да построим ред бунгала на някое празно място? Ти си вкусила успеха, Мадо. Наистина ли мислиш, че хората се задоволяват така бързо?
Известно време размишлявах над това в мълчание.
— Може и да сте прав — казах накрая. — Но аз все още не разбирам какво ще спечелите вие от това. Не можете да построите нещо голямо върху земята на баща ми.
— Мадлен — раменете на Брисман красноречиво увиснаха, всяка част от тялото му изразяваше укор. — Защо винаги търсиш скрит мотив? Защо просто не приемеш, че искам да помогна? — той разпери умоляващо ръце. — Между нашите две села има толкова малко доверие. Толкова силна вражда. Дори ти беше въвлечена в нея. Какво съм направил, за да заслужа такава мнителност? Давам пари в аванс на баща ти в замяна на земя, която не му е нужна — подозрения. Предлагам ти работа в Лез Имортел — подозрения. Опитвам се да прокарам мост между двете общности в името на семейството си — още повече подозрения. Хе! — той драматично махна с ръце. — Кажи ми. В какво ме подозираш сега?
Не му отговорих. Чарът му, пуснат изцяло в ход, беше силен и неустоим. Въпреки това знаех, че имам право да го подозирам. Брисман кроеше някакъв план — спомних си за „Брисман 2“, който бях видяла почти завършен преди шест месеца, сега готов да бъде пуснат на вода, и отново се запитах какъв ли е планът му. Той въздъхна тежко и разхлаби яката на ризата си.