Дамиен унило сви рамене.
— Може би. Сега е вече късно.
Оставих го на плажа и се върнах по същия път, по който бях дошла. Когато погледнах назад, самотната фигура риташе пясък в морето с ожесточена енергия, сякаш така можеше да върне целия плаж обратно на Ла Жьоте, където му беше мястото.
49
Когато се прибрах, заварих Адриен с Марен и момчетата, които тъкмо привършваха късния си обяд. Щом влязох, те вдигнаха глави. Дебелия Жан не ме погледна, остана с глава, надвесена ниско над чинията, да дояжда салатата си с бавни, методични движения.
Направих кафе, чувствайки се като натрапник. Докато го пиех, цареше мълчание, сякаш присъствието ми беше убило разговора. Така ли щеше да бъде отсега занапред? Сестра ми и семейството й, Дебелия Жан с момчетата и аз, страничният човек, неканеният гост, когото никой не се осмеляваше да изгони? Чувствах как сестра ми ме наблюдава с присвити островно сини очи. От време на време някое от момчетата прошепваше нещо, твърде тихо, за да мога да чуя.
— Чичо Клод каза, че е говорил с теб — най-после се обади Марен.
— Радвам се, че го направи — отговорих аз. — Може би и вие смятахте да ми го кажете някой ден?
Адриен хвърли поглед към Дебелия Жан.
— Татко е свободен сам да решава какво да прави със земята си.
— Отдавна обсъждахме този въпрос с баща ти — каза Марен. — Дебелия Жан знаеше, че няма средства да разработи имота. Реши, че ще бъде по-добре да остави това на нас.
— На „нас“?
— На Клод и на мен. Двамата ще ставаме съдружници.
Погледнах баща си, който видимо беше погълнат от това да обира зехтина от дъното на купата за салата.
— Ти знаеше ли, татко?
Мълчание. Дебелия Жан с нищо не показа, че ме е чул.
— Само го притесняваш, Мадо — промърмори Адриен.
— Ами аз? На никого ли не му хрумна да попита мен? Или може би това е имал предвид Брисман, като ми каза, че иска да бъда на негова страна? Това ли е искал? Да се увери, че ще си затворя очите, когато му продадете земята за жълти стотинки?
Марен ме погледна многозначително.
— Може би е по-добре да говорим някой друг…
— Затова ли доведохте момчетата? — гневът пърхаше в мен като птица в клетка. — С тях ли го подкупихте? Дебелия Жан и Малкия Жан, възкръснал от мъртвите? — погледнах баща си, но той се беше затворил в себе си и гледаше кротко в пространството пред себе си, сякаш в стаята нямаше никого.
Адриен ме погледна с упрек.
— О, Мадо! Нали го видя с момчетата? Те са терапия за него. Виж колко добре му се отразява.
— А земята е неизползваема — каза Марен. — Всички решихме, че е по-добре да се заемем с къщата, да направим от нея истинска семейна лятна вила, за да може всички да я използваме.
— Помисли колко хубаво ще бъде за Франк и Лоик — добави Адриен. — Чудна вила край морето.
— И солидна инвестиция — каза Марен — за по-късно, когато… знаеш.
— Наследство — обясни Адриен. — За децата.
— Но това не е вила — възразих аз и почувствах, че ми прилошава.
Сестра ми се наведе към мен с грейнало лице.
— Ние вярваме, че ще стане, Мадо — каза тя. — Всъщност помолихме татко да замине с нас през септември. Искаме да живее с нас през цялата година.
50
Тръгнах, както бях дошла, с малкия куфар и папката с рисунки, но този път не завих към селото. Вместо това поех по другата пътека — онази, която водеше към бункера над Ла Гулю.
Флин още го нямаше. Влязох вътре, легнах на старото походно легло и внезапно се почувствах много самотна, много далеч от дома. В този миг бях готова да дам почти всичко, за да се озова отново в парижкия си апартамент с бръснарницата отпред и шума от булевард „Сен Мишел“, който изпълва горещия сив въздух. Може би Флин беше прав, казах си. Може би беше време да помисля за преместване.
Сега съвсем ясно виждах как са манипулирали баща ми. Но той беше направил своя избор и аз нямаше да го спра. Щом искаше да живее с Адриен, негова воля. Къщата в Ле Салан щеше да се превърне във вила. Аз можех да идвам когато пожелая, разбира се, и Адриен с престорено учудване щеше да пита защо не идвам по-често. Тя и Марен щяха да прекарват всичките си отпуски тук. Може би и извън туристическия сезон. Изведнъж си представих себе си и Адриен като деца, как се караме за някаква плюшена играчка, как я късаме и разпиляваме пълнежа й, докато се бием за това кой да я притежава. Не, казах си. Не ми трябва къщата.
Облегнах папката си до стената, пъхнах куфара под леглото, после отново излязох на дюната. Вече беше почти три часа, слънцето печеше по-умерено, а водата се оттегляше. В далечината трепкаше самотно платно на фона на слънчевия блясък, далеч зад безопасния пръстен на Ла Жьоте. Не можех да различа формата му с особена точност и не ми минаваше през ум кой би навлязъл толкова навътре в такова време. Започнах да слизам надолу в Ла Гулю, като току поглеждах в далечината. Няколко птици се извиха над мен и запищяха. От ярката светлина ми беше трудно да разгледам далечното платно: във всеки случай, не беше на никого от селото. Никой саланец не би управлявал така несръчно, като колебливо променя курса, изпуска вятъра и накрая попада в течение с увиснало платно, докато течението отнася лодката.