Оги спря, за да се увери, че Майкъл следи мисълта му, и продължи:
— Действаха нелегално в Алжир и Франция и поведоха яростна диверсионна борба срещу френските политически лидери и водачите на освободителното движение на Алжир. Извършваха бомбени атентати, избиваха политици. Направиха няколко опита за покушение срещу Дьо Гол. Този специалист от Вашингтон пристигна точно след първия им опит да премахнат френския президент. Бях инструктиран да му окажа нужното съдействие. Посрещнах го в тайна квартира в Париж и разбрах, че е експерт по секретните операции. Този човек имаше прост, но съвършен план. Двама от най-яростните противници на ядрените оръжия на френска земя бяха и най-отявлените привърженици на независимостта на Алжир. Планът на този специалист по секретни операции се състоеше в това да ги премахне и да представи убийството като дело на групировката. Отне ни два месеца да осъществим всичко и тогава Вашингтон ни даде зелена улица.
— Успяхте ли?
Оги кимна и дръпна от лулата.
— ЦРУ е наредило да убият двама избрани от народа лидери в една съюзническа страна? — попита Майкъл.
— Да. Майкъл, трябва да разбереш, че нещата бяха доста различни тогава. Залозите бяха значително по-високи, отколкото са в наше време, а шпионската дейност бе далеч по-смъртоносна игра.
Майкъл сви рамене.
— Не съм ревизионист, нито пък ми е работа да ви съдя.
— Разбираш ли защо ти разказах тази история?
— Мисля, че да.
— Как ще реагираш, ако ти кажа, че знам кой може да стои зад убийството на Олсън и Търнкуист?
— Ще ми е интересно да чуя какво имате предвид.
— Човекът, който даде идеята да използваме групировката за прикритие, по-късно оглавяваше дирекцията за „черни операции“ в ЦРУ от средата на шейсетте само допреди няколко години. Чувал ли си някога за Артър Хигинс?
— Да… — намръщи се Майкъл. — Мислех, че се е пенсионирал.
— „Принуден да напусне“ би било по-точно да се каже.
— Защо?
— Причини много, но накратко казано, той и директор Стансфийлд имаха известни разногласия.
— Накъде биете?
— Смятам, че Артър стои зад убийствата на Търнкуист и Олсън.
— Надявам се, че се опирате на нещо повече от току-що разказаната история.
— О, така е. На доста повече.
Майкъл наведе глава и попита:
— Какъв мотив има Хигинс да убива Търнкуист и Ерик?
— За Търнкуист не съм сигурен, но с Олсън имаха лични сметки за уреждане.
— По-точно? — попита Майкъл и го погледна изпитателно.
— Когато преди четири години директорът Карлайл се оттегли, Артър бе следващият кандидат за шефския пост в ЦРУ. Всички смятаха, че мястото ще бъде дадено на Хигинс, включително и аз. Така беше, докато не се появи твоят предишен шеф.
— Ерик?
— Да. Вероятно си спомняш, всичко това се случи, когато ти работеше за Олсън.
— Разбира се, но не се сещам името на Хигинс да е било споменавано. Помня само, че президентът избра Стансфийлд и двете партии го подкрепиха.
Оги се усмихна широко.
— Стансфийлд беше единственият номиниран, защото твоят шеф, председателят Олсън, отиде при президента и му каза, че ако предложението за Артър бъде изпратено в Комисията по разузнаването, той ще направи всичко възможно да осуети кандидатурата му. Казал му освен това, че ако кандидатурата все пак мине през неговия кабинет и стигне до Сената, за да бъде гласувана, в знак на протест той ще освободи председателския пост. За да не рискува излишно при създалото се положение, президентът предложи кандидатурата на Стансфийлд и Артър изпусна шанса да получи единствения пост, към който се бе стремил цял живот.
— Не познаваш Артър, нали?
— Не.
— Той е най-гадното копеле, което някога съм виждал.
Майкъл поклати скептично глава.
— Доста ми е трудно да приема тази информация.
— Майкъл, работата е много по-дълбока от това, което ти разказах. Повече от трийсет години Артър ръководеше най-секретния отдел на Управлението. Той не отговаряше пред никого. Началниците идваха и си отиваха и никой не смееше да му се противопостави. Артър винаги се криеше зад вътрешните правила за засекретеност и основанието, че той е длъжен да знае. В първите години получаваше картбланш за своите операции, но после, когато Конгресът и Сенатът сформираха надзорни комисии, той бе изправен пред избора или да ги информира какво върши, или да му съкратят фондовете. Нещата, с които Артър се занимаваше, не можеха да стават публично достояние. Той не обясняваше дори на хора от Управлението какво върши и със сигурност нямаше да се изправи пред никакъв Конгрес и да се обяснява пред зала, пълна с хора, които са способни да пазят тайна, колкото репортерите от жълтите вестници. С годините фондовете му се съкратиха значително, но бюджетът му продължаваше да нараства. Така той започна да финансира операциите си чрез разни незаконни средства.