— Лековъоръжено поделение? Само за хора ли говорите, или и за въоръжение? — попита Гарет.
— Жива сила и въоръжение — отвърна Роуч със спокоен глас.
— Искате да кажете, че възнамерявате да оградите Капитолия с танкове?
— Не, с лековъоръжени бронирани коли и бронетранспортьори.
— Значи, както казах, каните се да оградите Капитолия с танкове.
Не, лековъоръжените поделения не разполагат с танкове. Това би означавало бронирано поделение.
— На мен разликата ми е ясна — отбеляза Гарет с насмешка. — Но не и на средния американец. — Погледна към президента и каза: — Мисля, че не можем да изкараме танкове по улиците на Вашингтон. Ще заприличаме на проклетите китайци, за Бога!
Президентът остана безмълвен, докато осмисляше коментара на Гарет.
— Съгласен съм със Стю. Засега нека се опитаме да задържим нещата в нормален вид, доколкото е възможно. Не желая медиите и американският народ да смятат, че се поддаваме на паника. Освен това тези терористи трябва да са с нагласата на самоубийци, за да пробват нещо на Капитолия.
Роуч кимна в знак на съгласие и продължи да говори. Съвещанието приключи след десетина минути, през които Роуч ги запозна по-подробно с извънредните мерки за сигурност. Накрая президентът ги изпрати до вратата и им благодари за присъствието.
Роуч и Макмахън не отрониха нито дума, докато не се качиха в лимузината.
— Банда глупаци! — възкликна Макмахън.
— Разбирам, че не си повярвал на нито една дума — каза Роуч.
— Шегуваш ли се? Президентът обявява в национален ефир, че според него писмото е фалшиво, но няма да каже на директора на ФБР или на агента, който води разследването, откъде е получил тази информация. Пълни глупости!
— Защо би крил, ако писмото е явна лъжа? Ако разполага с някаква информация, трябва да я съобщи.
— Дяволски си прав. В противен случай ще го ударим с призовка и обвинение във възпрепятстване на разследването. Това си е наша работа, не на АНС или на ЦРУ. Вътрешен проблем, изцяло в рамките на собствената ни юрисдикция — каза Макмахън.
— Да, и точно това ме тревожи. Те знаят, че трябва да ни предоставят всичко, с което разполагат. — Роуч замълча и погледна през прозореца. — Така че… какво целят?
— Нямам представа. Политиката е твой ресор, но ако след два дни продължават да твърдят, че писмото е фалшификация, и все още не са ни представили доказателства, ще потърся съдействие от Министерството на правосъдието.
11.
След като излезе от съвещанието в Белия дом, Макмахън се качи на колата си и се отправи към седалището на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, откъдето взе д-р Кенеди. Предната вечер Макмахън я бе помолил да го придружи за разговора с Гюс Мичъл, бившия командос от Делта форс. Заговориха за разследването и теорията на Кенеди за самоличността на убийците. Докато Кенеди формулираше становището си, Макмахън едва скриваше възхищението си. Какво я бе накарало да дойде в ЦРУ? Беше очевидно, че с нейния ум, с нейните способности, които тя изобщо не изтъкваше, би могла да направи кариера навсякъде.
— Надявам се, че не възразявате срещу въпроса ми, но как се озовахте в ЦРУ? — попита изведнъж.
Кенеди се усмихна.
— Баща ми работеше за държавната администрация. По-голямата част от кариерата му мина в Близкия изток. Майка ми е от Йордания. Израснала съм в двуезичен дом. Не са много американците, които владеят свободно арабски и разбират обичаите и историята на тази област.
Макмахън кимна.
— Трябва да сте били изключително търсена стока.
— Би могло да се каже.
Макмахън погледна в страничното огледалце и премина в другото платно.
— Сега баща ви пенсионер ли е?
— Почина.
— Моите съболезнования.
— Благодаря — промълви. — Беше отдавна. Преди близо двайсет години.
— Трябва да е бил млад. Как почина? Ако не е твърде мъчително за вас.
Кенеди поклати глава.
— Беше на работа в посолството ни в Бейрут. Уби го бомба, поставена в кола.
Макмахън сви рамене. Ама че нелепост!
— Сигурно ви е било тежко. Едва ли сте имали и двайсет.
— Да, не беше лесно. Но трябва да съм благодарна на съдбата за куп неща. С майка ми сме много близки. Имам страхотен брат и четиригодишен син, когото обожавам.
Макмахън се усмихна. Късчетата от мозайката се нареждаха. Мотивацията, създадена от загубата на родител, жертва на тероризъм, беше повече от достатъчна причина да посветиш живота си на борбата срещу него.