— Ерик, най-сериозният проблем пред страната ни днес е националният дълг, а не насилствената смърт на няколко корумпирани и самодоволни егоцентрици.
Олсън не отговори веднага. Не искаше да спори с O’Pypk.
— Майкъл, разбирам загрижеността ти, но в момента най-важното за Америка е да бъдат спрени тези терористи, а първата стъпка към успеха е постигането на единна позиция. Не бива да предприемаме реформи под натиска на заплахи. Живеем в демократично общество.
— Значи ти няма да предложиш съкращения в бюджета?
О’Рурк не се опита да скрие възмущението в гласа си.
— Майкъл, точно сега трябва да се погрижим за по-важни неща от балансирания бюджет.
— Това са глупости, Ерик! Виж проклетите цифри! Все още можем да направим нещо по въпроса…
— Майкъл, в момента националният дълг е на второ място. Важното е да не се примиряваме с тероризма.
— Ерик, защо толкова упорито наричаш тези хора терористи? Те не са убили нито един цивилен гражданин.
— Премахнаха четирима корумпирани политици, които бяха злоупотребили и се бяха възползвали от пълномощията на своята длъжност — четирима политици, които бяха заложили бъдещето на страната ни, за да могат да удовлетворят поддръжниците си и да си осигурят втори мандат.
— Майкъл, няма да търпя да говориш за тях по този начин!
Гласът на Олсън затрепери.
— Това е истината, Ерик. Не превръщай тези хора в нещо, което никога не са били, само защото станаха жертва на атентати!
— Майкъл, нека ти кажа нещо — започна Олсън. — Обичам те като син, но има много да се учиш. Повече от трийсет години съм в този град и нещата невинаги са толкова прости, колкото ги изкарваш.
Беше ред на О’Рурк да повиши глас.
— Искаш ли да чуеш истината, Ерик? Ще ти го кажа направо. През последните двайсет години ти и всичките ти колеги сте вкарали нашата страна в черна дупка. През това време не сме се сблъсквали със сериозна икономическа криза или голяма война. Нямахте никаква основателна причина да похарчите толкова пари! Знам, че си участвал не по своя воля, но суровата истина е, че си присъствал и не си спрял това. Навъртели сте огромна сметка, а после ще се пенсионирате и ще ни я лепнете на нас. Ето какво завещание ще оставите на децата си. — О’Рурк замълча за секунда. — Мама му стара, дори сега, когато някой заплашва живота ви, вие не сте склонни да направите каквото трябва! Това е последният ви шанс да оправите кашата, която сте забъркали. Не го оставяйте да ви се изплъзне!
O’Pypk със замах натисна копчето за прекъсване на връзката, след което изруга и скочи на спирачката, за да не блъсне един куриер, който му пресече пътя с велосипеда си. Джипът закова рязко. Сграбчил волана с две ръце, Майкъл изръмжа високо:
— Какво ще им струва на тези момчета да си вършат работата, дяволите да ги вземат?
Олсън се втренчи в слушалката, после внимателно я постави на вилката. „Защо ирландците са толкова непоносимо емоционални?“ — каза си на ум. Знаеше, че O’Pypk е прав за дълга, но насилието не беше решение. Системата имаше нужда от време, за да се самокоригира. Не беше необходимо да се започва изведнъж с тероризъм и заплахи. Законността и редът трябваше да бъдат съхранени.
Отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади папка, на която пишеше „Национален дълг“. Един от подчинените му го снабдяваше всеки месец с последните данни за дълга и с прогнозите за състоянието му. Олсън я отвори и прегледа страницата с резюмето. Официалните данни, представени от администрацията на Стивънс, оценяваха националния дълг на около 5.2 трилиона долара. Според Олсън тази цифра не беше реална. Дългът вероятно възлизаше на 6 трилиона. Набързо прегледа някои прогнози за състоянието на дълга през следващите пет, десет, петнайсет и двайсет години. Цифрите наистина бяха ужасяващи. O’Pypk беше прав. Ако този процес не бъдеше спрян, рано или късно той щеше да постави страната на колене. Разорена Америка не бе завещанието, което Олсън искаше да остави на внуците си, но то не включваше и онази Америка, която толерира тероризма и насилието.
Джак Уорч изкачи последните стъпала и излезе на покрива на Белия дом. Докато оглеждаше обстановката, след него се появиха специалните агенти Сали Манли и Джо Стинър. Със задоволство той констатира, че шестимата агенти, следящи за снайперисти, са заели позиции и наблюдават районите си.
Джо Стинър влезе в малкото караулно помещение и сипа кафе в три чаши. Подаде едната на шефа си, другата — на Манли, а третата остави за себе си.