— Направи ли ви впечатление начинът, по който беше убит сенатор Фицджералд?
— Да.
Колко хора познаваше, които са способни да счупят врата на човек с голи ръце?
— Не много.
— Генерале, вие, както и аз, знаете, че хората, които стоят зад това, са бивши щатски командоси. Бивши командоси с ужасно силна лична мотивация и отговорът на загадката се крие някъде във вашите психологически профили и оценки на уменията.
Генералът хвърли поглед на Делапеня, сетне се обърна към Макмахън:
— Съгласен съм с вас, но за съжаление съм с вързани ръце. Нима мислите, че не разбирам колко зле ще звучи, ако се разчуе, че това се върши от група бивши мои момчета и ние сме попречили на разследването ви? — Генералът стисна юмрук и почука с кокалчета по масата. — Въпросът за нас не е, че не искаме да ви помогнем, а че имаме някои сериозни съображения относно сигурността. Общността на Спецсилите е много потайно братство. Ние не сме склонни да споделяме сведения с външни хора. Нашият успех и оцеляването ни зависят от способността да се пази тайна.
Генералът избута стола си назад и се отправи към противоположния край на масата.
— Пълното досие на всеки командос съдържа сведения за всяка мисия, в която е участвал, другите членове на мисията, резюме на самата мисия и цял куп свръхсекретна информация. Много малко хора разполагат с разрешително за достъп до пълното лично досие на някое от моите момчета. Разберете ме правилно, не мога просто така да ви предоставя тези досиета. Прекалено много неща зависят от тях!
— Разбирам вашата гледна точка, генерале, но как очаквате да проведа разследване без тази информация?
На въпроса отговори Делапеня.
— Господин Макмахън, не ви завиждам за вашата работа, но трябва да разберете неминуемия сблъсък на интересите между нашите две служби.
— Разбирам загрижеността ви за националната сигурност, но… — Макмахън поклати глава. — Мисля, че залавянето на тези убийци в момента е по-важно.
— В момента може да е по-важно, но разсекретяването на информация, свързана със сигурността, би могло да има трайни последици.
— По-трайни, отколкото убийствата на щатски конгресмени и сенатори? Тези хора няма да се откажат току-така.
Кенеди реши, че е дошло време да наложи в разговора своя умерен тон.
— Скип, генералът и господин Делапеня не са просто маниаци на тема сигурност. Ако бях на тяхно място, аз също нямаше да предоставя тези досиета на ФБР. От друга страна, господин Делапеня, генерал Хийни, преодоляването на кризата зависи от ФБР. Трябва да отчетем интересите и на двете страни. ФБР се нуждае от вашата помощ, за да проведе бързо разследване. Никой не познава вашите досиета по-добре от самите вас и аз съм сигурна, че вие можете да изкажете много точно предположение кои от бившите ви служители са най-склонни да организират метеж срещу собственото си правителство. От друга страна, ако медиите узнаят, че Агенцията по национална сигурност пречи на ФБР да разследва бивши щатски командоси, пораженията, които и Агенцията, и Спецсилите ще понесат, ще бъдат опустошителни. Трябва да работим съвместно и мисля, че може би имам решение. Мисълта ми е, че всички хора в тази зала биха могли да образуват един изследователски екип. В замяна на пълното съдействие от страна на АНС и Обединеното командване на специалните операции, специален агент Макмахън и специален агент Дженингс ще подпишат документ за задължителна секретност с оглед на националната сигурност, който ще им попречи да разследват и да отнасят до съда всичко, което не е пряко свързано с тези скорошни убийства.
Всички се замислиха над новото предложение и генерал Хийни промълви:
— Идеята ми харесва.
— Аз не съм съвсем сигурен — каза Делапеня. — По отношение на вас, д-р Кенеди, нямам колебания. Ако специален агент Макмахън е готов да подпише документ за задължителна секретност на информацията, засягаща националната сигурност, може би бих могъл да убедя моите началници да се съгласят, но за специален агент Дженингс не може да става и дума.
— Защо? — попита Макмахън.
— Специален агент Дженингс я чака дълга кариера във ФБР и през следващите трийсет години тя ще бъде прехвърляна от един отдел в друг най-малко три пъти. През това време за нея ще бъде много трудно да не се възползва от информацията, която би могла да научи. Знам, че началниците ми няма да я приемат.
Говореше, сякаш Дженингс я нямаше в стаята.
— Ще приема това условие, ако получа пълно съдействие — след пауза каза Макмахън.
Делапеня кимна и погледна часовника си.
— Има някои хора, с които трябва да се видя, преди да излязат за среща. Господин генерал, мога ли да ползвам кабинета ви?