Шеймъс сви рамене.
— Ерик и Търнкуист са във Вашингтон от дълго време — каза той. — Убеден съм, че през годините са си спечелили доста врагове. Действителният въпрос е: кой има необходимите контакти за да извърши подобно нещо за толкова кратко време?
Коулман остави чашата кафе и започна:
— Съгласен съм. Трябва да приемем, че който стои зад всичко това, има властта и връзките да организира такава операция за по-малко от седмица. Това значително скъсява списъка.
Майкъл си помисли за хората, които биха могли да имат подобна власт.
— За съжаление — каза той — ние нямаме връзки в тези кръгове.
— Аз имам — възрази Коулман, — но ако започна да задавам въпроси, те ще искат да знаят защо проявявам такъв интерес.
— Не става — поклати глава Шеймъс. — Последното нещо, което искаме в момента, е да привличаме вниманието към себе си.
— Съгласен съм — отвърна Майкъл, — но трябва да направим нещо.
Шеймъс остави чашата си.
— Разполагам с човек, на когото мога да се доверя, който е много вътрешен за разузнаването, или поне беше.
— Кой? — попита Коулман.
— Оги Джаксън, стар приятел. Бяхме заедно във флотата през Втората световна. После отиде да работи за ЦРУ и стана един от най-добрите аналитици на Управлението по въпросите на Европа. Пенсионира се преди около година. Не съм срещал по-почтен човек от него.
— Колко често се чувате?
— Разговаряме поне веднъж месечно. Всяко лято ходим в Канада за няколко дни на риболов. Посещавам го за малко и през есента, ходим на лов за патици. Живее в Джорджия.
— Смяташ ли, че можеш да го попиташ за мнението му, без това да насочи вниманието му към нас? — попита Майкъл.
Шеймъс се замисли за момент.
— Да, надявам се.
— Добре, виж какво можеш да установиш. — Майкъл отпи нова глътка кафе. — А ние какво ще правим междувременно?
Коулман се облегна назад и скръсти ръце.
— Трудна работа. Въпреки старателното планиране изобщо не предвидихме, че може да се случи нещо подобно. — Бившият тюлен завъртя очи. — Не зная, но нещо ми подсказва, че трябва да залегнем и да изчакаме да видим какво ще се случи. Смятам, че все още съществува сериозна възможност реформите да бъдат извършени.
— Категорично не — намеси се Майкъл. — Вие започнахте това и вие трябва да го спрете, преди още някой да е загинал.
Шеймъс впери поглед в Майкъл.
— Ние нямаме необходимите контакти, за да тръгнем да слухтим наоколо.
— ФБР обаче ги има.
— Е, и?
— Смятам, че трябва да им подскажем, че в конкретния случай извършителят е някой друг.
— И това какво ще реши? — попита Шеймъс.
— Ако им се обадим, те ще трябва да ни приемат на сериозно. Ще трябва да се поразтърсят кой би имал мотива и контактите да убие Ерик и конгресмен Търнкуист. Ако започнат да задават въпроси и да слухтят наоколо, може би това ще изплаши онези другите…
Шеймъс се намръщи.
— Идеята не ми допада — призна Коулман.
Майкъл опря лакти на масата.
— Вие двамата започнахте тази история и независимо от това, дали на мен ми харесваше, или не, аз също бях въвлечен. Нямам намерение да ви осъждам, но ще го направя, ако решите да бездействате, докато в същото време наистина достойни мъже намират смъртта си. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да попречим на другата група да извършва повече убийства, дори с риск да ни заловят. Ясен ли съм?
Коулман и Шеймъс кимнаха с неохота.
Часовникът на бюрото сочеше 6.12. Беше сряда сутрин. Макмахън седеше на стола си, захлупил лице върху куп доклади. Беше напуснал къщата на Търнкуист около полунощ и се беше върнал в Хувър Билдинг, за да информира накратко Роуч. Оттогава беше зает да възлага задачи по случая „Търнкуист“ на агентите и да се готви за брифинга в 8 часа в Белия дом. Някъде към пет часа призори бе отпуснал глава за кратка дрямка. Беше твърде уморен, за да стане и да иде до кушетката. Мисълта, че може да прекара и други вечери над трупове на политици и бодигардове, не му харесваше. Сега, след като бяха убити и колеги от полицията, действията му бяха придобили по-личен оттенък.
Макмахън бе потънал в живописен сън, когато някакъв шум го изтръгна от него. Трябваше му време, за да осъзнае, че се намира в офиса си и че телефонът му, а не будилникът издава този дразнещ звук. Вдигна глава и се пресегна към слушалката.
— Слушам.
Майкъл седеше на задната седалка на БМВ-то, докато Коулман шофираше по тесните улици на „Адамс Морган“ До О’Рурк бе сложен мобилен телефон, който Коулман бе купил през трета ръка от Тайван преди три месеца. Обезопасеният срещу подслушване телефон бе в кожен калъф. Към слушалката имаше прикрепен модулатор, през който гласът на Майкъл звучеше като електронен. Твърдеше се, че телефонът не може да се подслушва, но както O’Pypk, така и Коулман не желаеха да му се доверяват напълно и винаги оставаха в движение, когато го използваха.