Най-мъчителни обаче бяха вечерите, когато, смъртно уморен, той притискаше ръце между коленете си и се силеше да състави някакъв нов детективски план. Господи, никога няма да се откажа да я търся; може да е идея фикс, така да бъде, нека съм луд, глупак и маниак, но никога няма да се предам. Колкото повече ми се изплъзва, толкова по-силен става копнежът ми; това е… просто… съдба ли, знам ли какво.
Веднъж той се събуди посред нощ и му стана неумолимо ясно, че така няма да я намери никога; че трябва да стане и издири Ирка Томеш, който я познава и може да му каже къде да я намери. Посред нощ той се облече и едвам дочака утрото. Не беше подготвен за необяснимите трудности и протакания по изваждането на паспорта; дори не разбираше какво искат всички от него и затова беснееше и тъгуваше в трескаво нетърпение. Накрая, най-сетне една нощ експресът го понесе зад граница. И без съмнение най-напред в Балтин!
Сега всичко ще се реши, усещаше Прокоп.
XXIII
За съжаление всичко се реши по-иначе, отколкото си го представяше.
Планът му беше да намери в Балтин онова лице, което му се беше представило под името Карсон и да му каже приблизително следното: танто за танто, плюл съм на парите ми; вие ще ме заведете веднага при Иржи Томеш, с когото имам една работа, и в замяна ще получите от мене съвсем приличен експлозив, примерно йоден фулминат с гарантирана детонация от някакви си единадесет хиляди секундометра, или пък, от мен да мине, ацид на един метал с цели тринадесет хиляди, представяте ли си, правете след това, каквото си искате с него. Разбира се, биха били луди, ако не се съгласят на такава сделка.
Отвън фабриката в Балтин не му се стори много голяма; той малко се стъписа, когато вместо на портиер се натъкна на военен пост. Попита за господин Карсон (по дяволите, нали той не се казваше така!); но войничето не обели зъб и с натъкнат щик го поведе при фелдфебела, който не каза много повече и го отведе при офицера. Тук нямало лице на име инженер Карсон, но какво собствено искал господинът от него? Прокоп заяви, че всъщност желае да говори с господин Томеш. На офицера това направи дотолкова впечатление, че той изпрати да повикат господин полковника. Полковникът, много дебел астматик, започна настойчиво да разпитва Прокоп кой е и какво търси; в канцеларията се бяха събрали вече петима военни и всички разглеждаха Прокоп така, че той се изпоти. Явно беше, че чакат някого, за когото бяха телефонирали. Когато този някой долетя като вихър, оказа се, че е Карсон; титулуваха го директор, но истинското му име Прокоп не узна никога. Когато зърна Прокоп, той се развика от радост и твърдеше, че са го очаквали и тем подобни; веднага нареди да телефонират в „замъка“, за да приготвят „кавалерските“ стаи в хотела, хвана Прокоп под ръка и го поведе из завода. Оказа се, че това, което Прокоп беше взел за фабрика, са само помещенията за военната и противопожарна охрана на входа; оттам започваше дълго шосе, което минаваше през тунел между гъсто обрасли, може би десет метра високи стени. Карсон изведе Прокоп нагоре и последният едва сега доби приблизителна представа за балтинските заводи; цял град от складове за муниции, обозначени с цифри и букви, хълмчета, покрити с трева, които били всъщност погреби, малко по-нататък гара с рампи и кранове, а отвъд някакви съвсем черни постройки и дъсчени бараки.
— Виждате ли онази гора? — посочи Карсон към хоризонта. — Чак зад нея се намират опитните лаборатории. А пък там, където са пясъчните хълмове, е стрелбището. Така. А тук в парка е замъкът. Ще зяпнете, като ви покажа лабораториите. Всичко е последна дума… А сега да отидем в замъка.
Карсон бърбореше весело, но нито дума за това, което се беше случило или което има да се случи, вървяха през парка и Карсон му показваше разни растения — ту редкия сорт Аморфофалус, ту някаква екзотична японска черешка, а ето го и балтинския замък, целият обрасъл: в бръшлян. На входа чака тихо и слабичко старче с бели ръкавици, на име Паул, и повежда Прокоп право към „кавалерската стая“. Никога през живота си Прокоп не беше виждал нещо подобно: инкрустиран паркет, английски мебели в стил „ампир“, всичкото толкова старинно и скъпоценно, че го беше страх да седне. Едва беше успял да вземе душ, ето че Паул се появи с яйце, бутилка вино и кристална чаша и сложи виното на масата с такава изисканост, сякаш прислужваше на принцеса. Под прозорците имаше двор, насипан със златист пясък; коняр със запретнати кончови на ботушите държи дългите поводи на бял кон на сиви петна и го дресира. До него стои слаба, загоряла девойка, наблюдава с премрежени очи движенията на коня, отсечено дава някакви заповеди, след което прикляка и опипва глезените на коня.