— Свърши ли се? — попита той лежешком и завъртя палци на корема си. — Аз всъщност много се страхувам от такива неща. Да стана ли вече? — Скочи на крака и се отърси като куче. — Фантастична експлозия — каза той въодушевено и ей така, между другото, хвърли поглед към принцесата.
Принцесата се обърна; беше маслинено бледа, но се беше стабилизирала и се владееше.
— Това ли беше всичко? — попита тя небрежно.
— Боже мой — избъбри Карсон. — Като че ли това не беше достатъчно: Господи, една-единствена кутийка пудра! Абе човек, вие вълшебник ли сте, чирак на дявола, повелител на ада или какво? А? Разбира се. Повелител на материята. Принцесо, ето повелителя — подхвърли той с явен намек и продължи: — Гениален, нали. Уникален човек. Ние сме най-обикновени мърлячи, честна дума. Как го нарекохте?
Равновесието на замаяния Прокоп постепенно се възстановяваше.
— Нека принцесата го кръсти — рече той, доволен, че се е осмелил да каже и толкова. — Той е… неин.
Принцесата потръпна.
— Наречете го, да кажем, Вицит — просъска тя остро.
— Какво? — хвана се за думата Карсон. — А, да, Вицит. Това означава „победил“, нали? Гениална сте, принцесо! Вицит! Ехее, знаменито! Ураа!
Но в главата на Прокоп проблесна друга една и то страшна етимология. Вициум. Le Vice. Порок. Той погледна с ужас към принцесата; но върху нейното безучастно лице не можеше да се прочете никакъв отговор.
XXX
Карсон изтича напред към мястото на взрива. Принцесата — нарочно — поизостана; Прокоп помисли, че иска да му каже нещо, но тя само посочи с пръст лицето му; внимание, тук — Прокоп бързо посегна към лицето си; напипа кървавите следи от ухапването й, ето защо вдигна шепа пръст и я размаза по лицето си, все едно, че по време на взрива го беше ударила буца пръст.
Ямата от експлозията беше изровена като кратер с диаметър пет метра; трудно беше да се определи силата на взрива, но Карсон прецени, че е пет пъти по-голяма от тази на ексиликвита. Прекрасно вещество, изтъкна той, като че ли много силно за практическа употреба. Изобщо Карсон поддържаше разговора, като игриво прескачаше опасните пукнатини в него; а когато на обратния път той се сбогува с тях с прекалено биещо на очи усърдие (трябвало още да уреди едно-друго), върху плещите на Прокоп се стовари тежко бреме: за какво да говори сега с нея? Бог знае, защо му се струваше, че не бива да докосва нито с дума онова диво и тъмно събитие по време на експлозията, когато „небесата се разцепваха от силата на огъня“; в него се надигаше горчиво и неприятно усещане, че принцесата ще го отблъсне ледено като някакъв лакей, с когото — с когото. — Той свиваше пестници от отвращение и мънкаше нещо съвсем странично, най-вероятно нещо за конете; думите му пресядаха в гърлото, а принцесата видимо ускоряваше крачките си, за да стигне колкото се може по-скоро в замъка. Прокоп силно накуцваше, ала не даваше да проличи. В парка поиска да се сбогува, но принцесата сви в странична алея. Последва я колебливо; внезапно тя се притисна до него с рамото си, отметна глава назад и поднесе жадните си устни.
Китайският мишелов на принцесата, кученцето Той, беше подушил отнякъде господарката си и с радостно квичене полетя към нея през лехи и храсти. И ето го, ехее! Но какво е това? Кученцето замръзна на място: онзи Големият, Нелюбезният, я притиска, впили са се един в друг, клатушкат се в няма и свирепа борба; охо, Господарката загуби играта, ръцете й се отпуснаха и тя остана да лежи стенеща в ръцете на Големия; сега ще я удуши. И Той започна да реве „помощ, помощ!“ на своя кучешки или китайски език.
Принцесата се изтръгна от обятията на Прокоп.
— Ех, това куче, ех, това куче — засмя се тя нервно. — Да вървим!
На Прокоп главата му се мае, едва е в състояние да направи няколко крачки. Принцесата увисна на врата му (луда! ами ако някой…), дърпа го след себе си, но краката й не я слушат; забива пръсти в ръката му, иска й се да разкъсва и тя не знае какво, съска, мръщи вежди, очите безнадеждно тъмнеят; и внезапно с хрипливо изхлипване се хвърля на врата на Прокоп, така че той се олюлява, и търси устните му. Прокоп я мачка с ръце и зъби; безкрайна мълчалива прегръдка, а тялото, изпънато като лък, се отпуска, омеква, срива се, пада леко и безсилно; със затворени очи принцесата лежи на гърдите му, от устата й като в бълнуване се отронват сладки и безсмислени срички, предоставя лицето и шията си на опустошението от страстни целувки и отвръща пияна, като безпаметна: с целувки по косата, по ухото, по раменете, омаяна, податлива, губеща свяст, безкрайно нежна, покорна като овчица и може би, о, господи, може би щастлива в този миг с някакво неизказано и беззащитно щастие; о, боже, каква усмивка, каква тръпна и прелестна усмивка върху тихо примляскващите й устни.