— Или какво?
Прокоп я погледна отчаяно.
— Или само си играете с мене…
— Или? — проточи тя, като изпитваше очевидно удоволствие да го поизмъчи.
— Или пък — до известна степен ме…
— Обичате, нали? Слушай — каза тя, сплете ръце зад тила си и го погледна с присвити очи, — когато по едно време ми се стори, че… че съм се влюбила в тебе, разбираш ли? Истински съм се влюбила, до смърт, безумно, тогава се опитах… да те унищожа. — И тя млясна с език, както онзи път на Премиер. — Никога не бих могла да ти простя, ако се влюбя в теб.
— Лъжете — извика разярен Прокоп, — сега лъжете! Не бих понесъл… не бих могъл да понеса мисълта, че това е… само… флирт. Вие не сте толкова развалена! Не е истина!
— Е, щом го знаеш — каза принцесата тихо и сериозно, — защо ме питаш тогава?
— Искам да го чуя — натърти Прокоп, — искам да го кажеш… открито… да ми кажеш какво съм за теб. Това, това искам да чуя!
Принцесата поклати глава.
— Трябва да го зная — изскърца със зъби Прокоп, — иначе-иначе…
Принцесата вяло се усмихна и сложи ръка върху юмрука му.
— Не, моля те, недей, недей иска да ти го кажа.
— Защо?
— Защото тогава ще имаш прекалено голяма власт над мене — каза тя тихичко, и Прокоп потръпна от радост.
Холц навън бе изненадан от коварен пристъп на кашлица, а в далечината между храстите се мярна силуетът на вуйчо Рон.
— Виждаш ли, вече ме търси — прошепна принцесата. — Тая вечер не бива да идваш при нас.
Притихнали, стискаха ръцете си; само дъждът шумеше по покрива на беседката и ги облъхваше с росна хладина.
— Мили, мили — зашепна принцесата и приближи лицето си към Прокоп. — Какъв си ти? С голям нос, сприхав, целият настръхнал. Казват, че си голям учен. Защо не си княз?
Прокоп трепна.
Тя погали лицето си в неговото рамо.
— Ето че пак се ядосваш. А на мен, на мен ми каза, че съм звяр, а и още по-лоши неща. Виждаш ли, няма да ми е леко от това, което правя… и което ще правя… Мили — завърши тя беззвучно и протегна ръка към лицето му.
Той се наведе към устните й; имаха вкус на разкайваща се горест.
В шумоленето на дъжда приближиха крачките на Холц.
Невъзможно, невъзможно! През целия ден Прокоп се измъчваше и дебнеше момента, в който да я зърне. „Тая вечер не бива да идваш при нас.“ Е, да, разбира се, не си от нейното общество; тя се чувства по-свободна между онези високопоставени дангалаци. Много странно: в дълбочината на сърцето си Прокоп се уверяваше, че всъщност не я обича, но ревнуваше свирепо, измъчен, изпълнен с ярост и унижение. Вечерта той скиташе в дъжда из парка и си мислеше, как сега принцесата вечеря, как сияе, колко весело и свободно е сега там; чувстваше се като пършиво куче, изритано на дъжда. Най-страшната мъка в живота е оскърблението.
Сега обаче трябва да се сложи край на тая история, реши той; изтича до вкъщи, навлече набързо черния си официален костюм и нахлу в пушалнята, както предната вечер. Принцесата не беше на себе си; но едва съзря Прокоп, сърцето й се разтупа и устните й се разтегнаха в щастлива усмивка. Младежта го приветства с приятелско „чао“, само oncle Шарл беше с един нюанс по-вежлив. Очите на принцесата предупреждаваха: внимавай! Тя почти не говореше, смутена някак си и неподвижна; и все пак намери удобен случай, за да пъхне в ръката на Прокоп измачкано листче: „Мили, мили“, беше написано с молив и едри букви, „какво направи? Отиди си.“ Той смачка листчето. Не, принцесо, ще остана тук; доставя ми голямо удоволствие да наблюдавам вашите приятелски връзки с тези напарфюмирани идиоти. За тази му ревнива упоритост принцесата го възнагради с лъчезарен поглед; тя започна да си прави майтап със Сувалски, Граун и с всичките си кавалери, беше злобна, жестока, нахална и им се присмиваше безмилостно; от време на време бързо поглеждаше към Прокоп, дали е благоволил да остане доволен от тази хекатомба от ухажори, която тя трупаше в краката му. Милостивият господин не беше доволен; мръщеше се и настояваше с поглед за петминутен разговор насаме. Тогава тя стана и го поведе към някаква картина.
— Имай разум, моля те, имай разум — прошепна тя трескаво, изправи се на пръсти и топло го целуна по онова място на лицето му. Прокоп изтръпна от страх при тази безумна постъпка; но никой не беше видял, даже и oncle Рон, който иначе наблюдаваше всичко със своите разумни и тъжни очи.
Нищо повече, нищо повече не се случи през този ден. И все пак Прокоп се мяташе в леглото си, като хапеше възглавницата; в другото крило на замъка някой не спа цяла нощ.
Рано сутринта Паул донесе силно напарфюмирано писмо; не каза от кого е. „Скъпи човече“, беше писано там, „днес няма да те видя; не зная какво ще правя. Много се хвърляме в очи; моля Те, бъди по-разумен от мене (няколко реда задраскани). Не бива да се разхождаш пред замъка, защото ще изтичам при Тебе. Моля Те, направи нещо да Те избавят от този противен пазач. Прекарах лоша нощ; изглеждам ужасно, не искам днес да ме виждаш. Не идвай при нас, mon oncle Шарл вече ми подхвърли; развиках му се и не говоря с него; нервира ме, че толкова непоносимо е прав. Мили, посъветвай ме: точно сега изгоних камериерката си, донесоха ми, че има връзка с коняря и ходи при него. Не мога да понеса такова нещо; когато ми призна, бях готова да я ударя по лицето. Беше прекрасна и се разплака, а аз се наслаждавах, като гледах как й текат сълзите: представи си, никога не бях виждала толкова отблизо как се образува сълзата, избликва, потича бързо, спира се и другата я настига. Аз не умея да плача; когато бях малка, виках до посиняване, но без сълзи. Изгоних я веднага; ненавиждах я, побиваха ме тръпки, когато стоеше пред мене. Имаш право, зла съм и се пукам от яд; но защо на нея й е позволено всичко? Скъпи, моля Те, застъпи се за нея; ще я приема обратно и ще направя с нея каквото искаш, само да зная, че можеш да прощаваш такива неща на жените. Виждаш ли, зла съм, а на всичкото отгоре и завистлива. Не зная какво да правя от мъка; иска ми се да те видя, но сега не мога. Не бива да ми пишеш. Целувам Те.“