Докато той четеше това, в другото крило на замъка пианото бушуваше диво и изливаше водопади от тонове; а Прокоп пишеше: „Виждам, че не ме обичате; съчинявате си безсмислени пречки, не искате да се компрометирате, омръзнало Ви е да измъчвате човека, който не Ви се е натрапвал. Не съм Ви разбрал; срамувам се и виждам, че искате да сложите край. Ако след обед не дойдете в японската беседка, ще се убедя окончателно в това и ще направя всичко, за да не Ви безпокоя повече.“
Прокоп си отдъхна; не беше свикнал да пише любовни писма и му се струваше, че го е написал както трябва и доста сърдечно. Паул изтича да го предаде; пианото в другото крило млъкна и настъпи тишина.
През това време Прокоп отиде да потърси Карсон; намери го при складовете и му каза направо: срещу честна дума да го остави да се движи без Холц, готов бил да положи каквато и да е клетва, че няма да избяга, докато трае уговорката. Карсон многозначително се ухили: разбира се, защо не? Прокоп щял да се движи свободен като птичка, ха, ха, където си иска и когато си иска, при условие, разбира се, че изпълни една дреболия: да предаде Кракатита. Прокоп побесня:
— Дадох Ви Вицита, какво повече искате? Не разбрахте ли, казах Ви, че няма да получите Кракатита, даже и главата ми да отрежете!
Карсон сви рамене и изказа съжаление, че в такъв случай нищо не можело да се направи; тъй като този, който притежава Кракатита, бил обществено опасна личност, по-страшна от стократен убиец, и с една дума класически случай на човек, който трябва да бъде държан под предварителен арест.
— Отървете се от Кракатита и всичко е наред — каза той. — Вие самият сте заинтересован. Иначе… иначе ще трябва да се помисли дали да не ви изпратим някъде другаде.
Прокоп, който вече се канеше да нададе боен вик, се сепна; промърмори, че ще си помисли, и се втурна към къщи. Може би там вече има отговор, надяваше се той; но нямаше нищо.
След обяд Прокоп започна голямото си очакване в японската беседка. До четири часа в него набъбваше нетърпеливата, задъхваща се надежда: сега, сега всеки миг трябва да дойде: принцеската. В четири вече не издържа да седи; започна да се разхожда в беседката като ягуар в клетка, готвеше се да прегърне коленете й, тръпнеше от възторженост и страх. Холц дискретно отстъпи в храстите. Към пет часа нашия човек взе да го гнети отвратителното чувство на разочарованието; изведнъж обаче му хрумна: може би ще дойде по здрач, разбира се, по здрач! Той се усмихваше и шепнеше нежни думи. Зад замъка слънцето залязваше в есенното злато. Оределите дървета се очертават ярки и неподвижни, чува се дори шумоленето на бръмбара в окапалите листа: и докато усетиш, златистият здрач смекчава очертанията на дневната яснота. На зеления небосвод трепва Вечерницата: Вселената започва вечерната си молитва. Земята потъмнява под бледите небеса, зигзагообразно прелетява прилеп, някъде зад парка дрънкат потъмнелите звънци на стадата; кравите се връщат ухаещи на топло мляко. Един-два прозореца в замъка просветват. Как, нима вече се е здрачило? О, звезди на небето, колко ви е гледало слисано момченцето от осеяния с мащерка синор, колко пъти се е обръщал към вас зрелият мъж, с колко мъка и очакване, и колко ли пъти е изхлипвал под своя кръст?
Холц излезе от тъмнината.
— Ще тръгваме ли?