От думите й лъхаше студ и Прокоп потръпна.
— Принцесата — тежко отговори той.
Тя се приближи до него и сериозно го целуна по лицето.
— Мой си, нали? Мили! Виждаш ли, принцесата е твоя. И все пак ти се гордееш значи, че тя е принцеса? Виждаш ли какво страшно нещо трябва да направи принцесата, за да може някой да се перчи няколко дни! Няколко дни, няколко седмици; принцесата дори не може да пожелае да бъде завинаги. Знам, знам; от първия миг, когато ме съзря, ти поиска принцесата; от злоба, от мъжко високомерие или от нещо подобно, нали? Затова ме ненавиждаше толкова, защото ме искаше; и аз ти се подложих. Мислиш, че съжалявам? Напротив, гордея се, че го направих. Не е малко, нали? Ей така, през глава да паднеш в калта; принцеса да си и да си девствена, а да дойдеш… да дойдеш сама…
Прокоп се ужаси от думите й.
— Мълчи — помоли я той и я вдигна на треперещите си ръце. — Ако не съм равен на вас… по род…
— Как го каза? Равен? Да не би да си мислиш, че ако беше княз, аз щях да дойда при тебе? О, ако искаше да се държа с тебе като с равен, аз не бих могла… да бъда при тебе… така — извика тя, като разпери голите си ръце. — В това е ужасната разлика, разбираш ли?
Прокоп отпусна ръце.
— Не трябваше да казвате това — проскърца той със зъби и се дръпна.
Тя се хвърли на врата му.
— Мили, мили — не ми позволявай да говоря! Нима те укорявам за нещо! Дойдох… сама,… защото искаше да избягаш или да се оставиш да бъдеш убит, не зная; та всяко момиче… Мислиш ли, че не трябваше да го правя? Кажи! Лошо ли постъпих? Ето — прошепна тя тръпнеща. — Ето че и ти не знаеш!
— Почакай — извика Прокоп, изтръгна се от прегръдката й и с широки крачки започна да се разхожда из стаята; изведнъж го заслепи внезапна надежда. — Вярваш ли ми? Вярваш ли, че съм способен да направя нещо? Страшно умея да работя. Никога не съм мислил за слава; но ако поискаш… Ще работя с всички сили! Знаеш ли, че… ковчегът на Дарвин е бил носен от херцози? Стига да искаш, аз бих направил… аз бих направил велики неща. Умея да работя. Мога да изменя повърхността на Земята. Дай ми десет години и ще видиш, ще видиш…
Тя като че ли изобщо не го слушаше.
— Ако беше княз, щеше да ти бъде достатъчно да те погледна, да ти подам ръка и щеше да знаеш, щеше да вярваш, нямаше да се съмняваш. Нямаше нужда да ти се доказва… по толкова ужасен начин, като мене, разбираш ли? Десет години! Би ли могъл да ми вярваш поне десет дни? Къде ти десет дни! След десет минути ще се мръщиш, мили, и ще беснееш, че принцесата вече не те иска… защото тя е принцеса, а ти не си княз, нали? И иди, че му доказвай, ти побърканата, клетата, убеди го, ако можеш; никое твое доказателство няма да бъде достатъчно силно, никое унижение достатъчно нечовешко. Тичай след него, предлагай се, прави повече от което и да било друго момиче, не, аз не знам, не знам какво повече! Какво да те правя.
Тя се приближи до него и му поднесе устните си.
— Е, ще ми вярваш ли десет години?
Грабна я грубо, като ридаеше.
— Така е — шепнеше тя и го галеше по косите. — Ти също си като вързано за синджир куче, нали? И все пак аз предпочитам да бъда такава… а не каквато бях. Мили, мили, зная; че ще ме оставиш. — Тя се отпусна като пречупен стрък в ръцете му; той я вдигна и се залови с целувки да разтваря стиснатите й устни.
Тя си почиваше със затворени очи, като едва дишаше; а Прокоп, наведен над нея, наблюдаваше със свито сърце необяснимото спокойствие на това пламнало, напрегнато лице. Тя се сепна като от сън.
— Какво държиш във всички тия шишенца? Отровно ли е? — разглеждаше тя полиците и приборите му. — Дай ми някаква отрова.
— Защо?
— За в случай че поискат да ме откарат оттук.
Обезпокои го сериозното й лице и за да я подведе, той почна да налива в малка мензурка тебеширен разтвор; но тя сама вече бе забелязала арсеника на кристали.
— Остави го — извика той, но тя вече го беше пъхнала в чантата си.
— Значи ти може да се прочуеш — въздъхна тя. Как не помислих за това. Казваш, че ковчегът на Дарвин бил носен от херцози? Кои са били те?
— Толкова ли е важно.
Тя го целуна по лицето.
— Колко си мил! Как да не е важно?
— Щом толкова те интересува… Ейрджилският херцог и… Девъншайрският херцог — измърмори той.
— Наистина? — Тя се замисли толкова, че смръщи чело. — Никога не съм предполагала, че учените са толкова… И ти ми го каза с такова пренебрежение, какъв си! — Тя докосна гърдите и раменете му, като че ли той беше някаква нова вещ. — А ти, ти също ли би могъл? Наистина ли?
— Е, изчакай до погребението ми.
— Ах, да можеше да стане по-скоро — каза тя разсеяно и с наивна жестокост. — Ти ще бъдеш страшно красив, ако си прочут. Знаеш ли какво най-много ми харесва у тебе?