Настани я до прозореца и седна срещу нея, като полагаше всички усилия да седи изправен. Чувстваше, че тези му усилия го правят строг и скован, което поставяше в неловко положение и него, и девойката. Тя хапеше устните си под воалетката и свеждаше погледа си надолу; ах, каква прелест е това гладко лице, ах тези малки и страшно нервни ръце! Внезапно тя вдигна очи и Прокоп затаи дъх, опиянен от почуда; толкова красива му се стори.
— Господин Томеш не е ли в къщи? — попита девойката.
— Томеш замина — каза Прокоп с колебание. — Днес през нощта, госпожице.
— Къде?
— В Тинице, при баща си.
— А ще се върне ли?
Прокоп вдигна рамене.
Момичето наведе глава, в играта на ръцете й личеше вътрешна борба.
— Каза ли ви, защо — защо…
— Да.
— А мислите ли, че-че ще го направи?
— Какво, госпожице?
— Че ще се самоубие.
Прокоп светкавично си спомни, че видя Томеш да слага револвер в куфарчето. „Утре може би — бум — и край“, чу го Прокоп отново да процежда през зъби. Като гледаше девойката сега, не му се говореше нищо, но видът му, изглежда, беше красноречив.
— О, боже, боже — изтръгна се от гърдите на момичето, — но това е страшно! Кажете, кажете…
— Какво, госпожице?
— Ами ако някой замине след него! Ако някой му каже — ако му даде. Тогава той няма да го направи, нали разбирате? Ако някой можеше да замине още днес при него…
Прокоп гледаше отчаяните й ръце, които сплитаха и кършеха пръстите си.
— Ами да замина аз, госпожице — каза той тихо. — Съвсем случайно… ми се налага да пътувам в тази посока. Ако искате — аз…
Девойката вдигна глава.
— Наистина ли — извика радостно — вие бихте…?
— Аз съм негов… стар приятел, разбирате ли? — обясни Прокоп. — Ако искате да му предадете нещо… или да му изпратите… аз с удоволствие…
— Господи, колко сте добър — въздъхна момичето. Прокоп леко се изчерви.
— Дребна работа, госпожице — възрази той. — Съвсем случайно… тъкмо имам свободно време… и без това трябваше да пътувам и изобщо. — Смутено махна с ръка. — Не си струва да се приказваше направя всичко, което поискате.
Девойката се изчерви и се загледа встрани.
— Просто не зная, как… как бих могла да ви се отблагодаря — каза тя объркано. — Толкова ми е мъчно, че… че вие… Но това е толкова важно. А пък вие сте негов приятел. Да не мислите, че аз самата… — Тя направи върховно усилие и впери в Прокоп чистия си поглед. — Аз трябва да му изпратя нещо. Всъщност друг му го праща. Не мога да ви кажа…
— Няма нужда — каза бързо Прокоп. — Просто ще му го предам и готово. Толкова се радвам, че мога да ви… че мога да му… Вали ли навън? — попита той внезапно, като погледна капките по кожената й яка.
— Вали.
— Много добре — каза Прокоп; всъщност той си мислеше колко приятно би разхладил челото си, ако можеше да го сложи върху тази кожена якичка.
— Аз не го нося със себе си — каза тя и стана. — Това е едно съвсем малко пакетче. Бихте ли почакали… Ще ви го донеса след два часа.
Прокоп се поклони сковано, страхуваше се да не загуби равновесие. На вратата тя се обърна и го погледна с откровения си поглед.
— Довиждане.
И изчезна.
Прокоп седна и затвори очи. Дъждовните капчици по кожената яка, гъстата и оросена воалетка; приглушеният глас, уханието, неспокойните ръце в тесни мънички ръкавици; прохладното ухание, ясният и объркващ поглед под красиво очертани вежди. Ръцете на скута, меко надиплената пола върху здравите колене, ах, тези мънички ръце в тесни ръкавици. Уханието, дълбокият и трепетен глас, нежното и пребледняло личице. Прокоп хапеше със зъби тръпнещите си устни. Тъжна, объркана и смела. Сивкавосините й очи, чисти и грейнали. О, боже, господи, как бе залепнала воалетката за устните й!
Прокоп изохка и отвори очи. Момичето на Томеш, каза си той със сляпа ярост. Движеше се съвсем свободно, не беше за пръв път в жилището му. Може би тук… точно тук, в тази стая. — с непоносимо терзание Прокоп забиваше нокти в дланите си. А аз, глупакът, само се предлагам да им помагам! Аз, глупакът, ще му ставам куриер! Какво — какво — какво ме интересуват изобщо те?
В този миг му хрумна една спасителна мисъл. Ще избягам в къщи, в лабораторията си, там горе. А тя нека дойде! Да се оправя, както си знае! Да — да — да замине сама при него, щом… щом е толкова важна…
Огледа се из стаята; видя разхвърляното легло, засрами се и го застла, както беше свикнал в къщи. Но му се стори, че не е достатъчно добре застлано, оправи го отново, изравни го и го изглади, и започна да подрежда всичко и навсякъде, стараеше се да разтреби, опита се да оправи гънките на пердетата, след което седна със замаяна глава. Нещо болезнено мачкаше гърдите му. Зачака.