През това време принцесата в другото крило на замъка покашлюваше сухо и болезнено и всеки половин час приемаше Паул, който трябваше да й разказва какво прави Прокоп, какво е ял, кой е при него.
От време на време той все още вдигаше температура, придружена с кошмари. Виждаше тъмен навес и безкрайни редици от бъчви с Кракатит; пред навеса се разхождаше насам-натам, насам-натам въоръжен войник; нищо повече, но беше ужасяващо. Струваше му се, че отново е на война; пред него безкрайно поле с мъртъвци, всички са мъртви и той е мъртъв и замръзнал за земята; само Карсон се лута между труповете, псува през зъби и поглежда нетърпеливо часовника си. От другата страна с резки, холерични движения се приближава куцият Хаген; върви изненадващо бързо, подскача като скакалец и цвърти при всяко конвулсивно движение. Карсон небрежно го поздравява и му казва нещо; Прокоп напразно се ослушва, не чува нито дума, може би вятърът ги отнася; с предългата си изсъхнала ръка Хаген сочи към хоризонта; какво ли си приказват? Хаген се обръща, пъхва ръка в устата си и измъква жълти конски зъби заедно с челюстта; вместо уста сега на лицето му зее хлътнала дупка, която безгласно се кикоти. С другата ръка бръква в очната си кухина и изважда огромна сочна ябълка и като я държи между пръстите си, я поднася към лицата на падналите; а жълтата челюст в другата му ръка грачещо отброява: „Седемнадесет хиляди сто двадесет и едно, сто двадесет и две, сто двадесет и три.“ Прокоп не може да се извърне, защото е мъртъв; ужасната кървава очна ябълка замръзва над лицето му и конската челюст изграква „седемнадесет хиляди сто двадесет и девет“, и се защраква. Сега Хаген вече чезне в далечината и все брои; а принцесата прескача труповете с безсрамно вдигната високо до над гащите си пола, приближава се към Прокоп и размахва в ръка татарски бончук като че ли е бич. Спира се над Прокоп, гъделичка го под носа с бончука, а с върха на обувката си бута главата му, сякаш проверява дали е мъртъв. В лицето му нахлу кръв, въпреки че беше истински умрял, толкова истински, че усещаше замръзналото си сърце като камък; обаче не можеше да понесе гледката на стройните й крака. „Мили, мили“, прошепна тя и с бавно движение спусна полата си, коленичи до главата му и леко докосна с длан гърдите му. Изведнъж изтръгна от джоба му дебелия превързан плик и скочи, разкъса го яростно на парчета, които хвърли на вятъра. След това разпери ръце и се развъртя, и продължи да се върти, като газеше по мъртвите, докато изчезна в нощния мрак.
XLIII
Не беше виждал принцесата от момента, когато тя заболя; пишеше му само по няколко пъти на ден кратки и пламенни писма, които повече криеха, отколкото казваха. От Паул разбра, че когато не лежи на легло, се разхожда из стаите; не можеше да разбере защо не идва при него, самият той вече ставаше от леглото и чакаше, че поне за минутка ще го извика при себе си. Не знаеше, че тя храчи кръв, тъй като в белите й дробове внезапно се беше отворила една каверна; тя не му писа за това, защото, изглежда, я плашеше мисълта, че може да му опротивее, че биха го парили по устните следите от някогашните й целувки и тем подобни; но преди всичко, преди всичко се ужасяваше, че не би могла да се сдържи и би го целунала с трескавите си устни. Той дори и не предполагаше, че в собствените му храчки лекарите бяха открили туберкулозни бацили, което довеждаше принцесата до отчаяние, самообвинения и страх; просто не знаеше нищо, беснееше, задето толкова се церемоняха с него, след като вече се чувстваше почти здрав, и тръпнеше в студен ужас, когато отново изминаваше ден, без принцесата да прояви желание да го види. Омръзнал съм й, хрумна му; никога не съм бил за нея нещо повече от мимолетно развлечение. Подозираше я във всичко възможно; не искаше да се унижава дотам, че сам да настоява да се видят, почти престана да й пише и само чакаше, седнал в креслото с леденеещи ръце и крака, с надеждата, че тя ще дойде, ще съобщи нещо за себе си и че изобщо нещо ще се случи.
През слънчевите дни той вече можеше да излиза навън в есенния парк, разрешаваха му да поседи на слънце, завит в одеяла; имаше желание да ги захвърли и да тръгне да се скита край езерото, сам с черните си мисли, но винаги тук беше или Крафт, или Паул, или Холц, или дори самият Рон, любезният и замислен поет Чарлз, който винаги правеше впечатление, че иска да каже нещо, но никога не го казваше; вместо това разсъждаваше за науката, личните качества, за успехите и героизма и за не знам какво още. Прокоп слушаше с едното си ухо; имаше чувство, че le bon prince прави необикновени усилия да предизвика, един бог знае защо, честолюбието му. Неочаквано получи от принцесата едно съвсем неясно писмо, в което тя го приканваше да се държи и да не се стеснява; а веднага след това Рон му доведе един рязък стар господин, който, по всичко личеше, че е офицер, преоблечен в цивилен костюм. Човекът с резките движения заразпитва Прокоп какви са му намеренията за в бъдеще. Малко ядосан от тона му, Прокоп отговаряше остро и високомерно, че има намерение да оползотвори откритията си.