8.
ИСТОРИЯТА НА ЛАНСЕЛОТ И ЕЛЕЙН
Дълги години крал Артур и рицарите му се сражавали със саксите на различни места из цялата британска земя, но след голямата битка в планината Бадън (една от най-големите битки, водени на британска земя), настъпили времена на мир и сякаш отвъд облаците, които гъсто се скупчвали над останалата част от света, кралство Логрия било сгрявано от усмивката на едно безкрайно, блажено лято.
Отначало имало много разбойници, злосторници, великани и магьосници и рицарите трябвало да бъдат готови всеки миг да се борят с тях. Не само на големите празници — на Великден, Петдесетница, Архангеловден и Коледа — в двора на крал Артур се появявали девойки на коне, за да търсят разплата за стореното им зло. С течение на времето обаче все по-малко и по-малко хора имали нужда от помощ. Логрия все повече се превръщала в мирно и свято кралство, а рицарите на крал Артур започнали да прекарват времето си най-вече на големи турнири в Камелот или Карлиън. Вярно, че се научили да боравят още по-сръчно с оръжието, но все по-рядко намирали случай да докажат своята храброст.
Повечето от младите рицари обикаляли из цялата страна и търсели изпитания, ала по-възрастните, и на първо място сред тях Ланселот, били все по-склонни да стоят и да очакват да се случи нещо велико.
Дълги години Ланселот бил пръв сред първите. По сила и храброст, по благовъзпитаност и благородство на духа с него не можел да се мери нито един рицар, дори Тристан или Гарет, Герайнт или младият Персивал. Само Гавейн можел да бъде сравняван с Ланселот, но ги свързвало толкова вярно приятелство, че никога между тях не се появило съперничество.
Ала от първия ден, когато Ланселот дошъл в двора на крал Артур, той обикнал кралица Гуиневир и нямало за него друга на света освен нея. Дълги години той честно й служил, бил верен и предан, както подобава на един рицар, и крал Артур не изпитвал ревност, защото имал доверие в почтеността и на Ланселот, и на кралицата. И наистина Ланселот дълго служил на Гуиневир като истински рицар и истински поданик и се стремял да я прославя с големите си подвизи. Но когато настъпил продължителен мир и вече рядко му се случвало да напуска Камелот с някаква заръка, и вече нямало нужда крал Артур да предвожда войската си в битка, Ланселот и Гуиневир започнали да прекарват все повече и повече време заедно и все по-често се срещали без знанието на крал Артур.
Този бил пътят, по който първата сянка на голямата беда се прокраднала в Камелот, на вид толкова кротка и невинна, че никой не я забелязал, а на Ланселот и Гуиневир и през ум не им минавало какво ще последва. Но силите на злото, които все по-отчаяно търсели някаква вратичка, за да се вмъкнат в твърдината на доброто, съзрели тази възможност и заложили коварен капан на Ланселот.
Един светъл пролетен ден на Великденското празненство, което крал Артур подготвил в Камелот, в голямата зала влязъл отшелник и поздравил всички, седнали около трапезата.
— Нека божията благословия споходи цялата дружина! — извикал той. — Сигурно светът никога вече няма да види по-достойно сборище на рицари. Ала все още е останало едно празно място. Моля те, кралю господарю, разкажи ми за него!
И отшелникът посочил с тояжката си празното място между Ланселот и Персивал.
— Почитаеми отче — започнал крал Артур, — това е Пагубното място и на него ще седи само един рицар. Такова беше предсказанието на Мерлин в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Ако там седне друг човек, магията на това място мигом ще го убие.
— А знаете ли кой ще седне там? — попитал отшелникът.
— Не — отвърнали всички рицари заедно с крал Артур. — Не знаем името на този човек.
— Той още не се е родил — казал Отшелникът, — ала тази година ще види бял свят. И не друг, а той ще излезе победител в търсенето на Свещения Граал… Но аз не съм дошъл тук, за да говоря за него. Дойдох по-скоро за друго дело, за спасението на една дама, която е жертва на коварна магия в Скръбната кула. Само най-достойният рицар между вас може да й върне свободата и това е Ланселот Езерни. Затова моята молба е да го изпратите там колкото се може по-бързо…
Ланселот и отшелникът изминали дълъг, дълъг път, докато един ден стигнали до мрачен склон, където на билото бил разположен град с висока черна кула. Когато Ланселот яздел по тесните улици сред хорската тълпа, чували се викове:
— Добре дошъл, Ланселот, най-достойни сред рицарите! С твоя помощ ще бъде спасена нашата господарка!
Ланселот се изкачил до кулата, все още воден от отшелника. Влезли вътре и тръгнали нагоре по голямото стълбище, докато стигнали до здрава желязна врата.