— Това няма да ви помогне особено — отвърнал Ланселот и връхлетял като хала върху им. Тогава враговете му стреляли и конят на Ланселот се строполил на земята, улучен в сърцето. Ланселот обаче скочил от него и нападнал стрелците, които веднага си плюли на петите и той не успял да настигне нито един от тях.
Така че Ланселот продължил пътя си пешком, ала доспехите, копието и щита му били толкова тежки, че се движел страшно бавно. Въпреки това не захвърлиш нито едно от тях, защото се опасявал, че Мелиагранс му е приготвил още някой капан.
Не след дълго срещнал двама дървари с талига.
— Добри хора! — извикал Ланселот. — Позволете ми да се кача на талигата, моля ви!
— Накъде си тръгнал? — попитал единият.
— Да се срещна с Мелиагранс в замъка му — мрачно отвърнал Ланселот.
— Мелиагранс е нашият господар и ни е изпратил за дърва в гората. Няма да ти позволим да се возиш на талигата!
Като казал това, дърварят ударил с камшика си Ланселот и започнал да го обижда. Ланселот обаче го цапардосал с юмрук по главата, така че му пръснал черепа и дърварят се строполил мъртъв на земята.
— Достойни рицарю — казал вторият дървар, — пощади живота ми и аз ще те отведа където пожелаеш!
— Тогава обръщай талигата и карай толкова бързо към замъка на Мелиагранс, колкото бързо не си карал досега! — рекъл Ланселот.
И талигата полетяла по пътя. Не след дълго първата дама на кралица Гуиневир, която гледала през прозореца на замъка, възкликнала:
— Погледни, господарке! Идва една талига, каквато използуват палачите, а на нея се вози истински рицар!
— Къде са? — попитала Гуиневир и като погледнала навън, веднага познала Ланселот по герба на щита. — Сигурна бях, че ще дойде! — прошепнала тя. — Знаех си, че ще дойде!
Междувременно Ланселот стигнал до портата, където слязъл от талигата и викнал толкова гръмогласно, че стените на замъка потреперали:
— Къде си, измамнико и предателю? Излез да се бием, Мелиагранс, ела с цялата си малодушна пасмина. Аз, Ланселот Езерни, съм готов за битка с тебе!
Тогава Мелиагранс се уплашил и започнал да пълзи в краката на Гуиневир и да моли за прошка. Накрая тя обещала, че ще накара Ланселот да пощади живота му, защото предпочитала мира пред враждата. Отворили портите и Ланселот се втурнал вътре като разярен лъв. Гуиневир обаче успяла да го успокои и да го сдобри със сър Мелиагранс, след като двамата се разбрали да си премерят силите по рицарски в пълно бойно снаряжение в присъствието на крал Артур в Камелот.
Тогава Гуиневир уловила сър Ланселот за ръка и го завела в стаята си, където му свалила доспехите и промила раните, които бил получил от стрелците, изпратени против него.
Тази нощ те останали в замъка, а рано на другата сутрин крал Артур пристигнал с голяма дружина. Когато обаче кралица Гуиневир му разказала точно какво се било случило, той също веднага се отказал да отмъщава на Мелиагранс и на хората му и се съгласил, че Мелиагранс трябва да излезе на двубой с Ланселот.
— Това ще стане след седмица на моравата между замъка Камелот и реката — казал крал Артур. — И ако някой от двамата не удържи на дадената дума, ще бъде обявен за най-долния рицар в Логрия!
После крал Артур завел Гуиневир в Камелот, където пренесли и носилките с ранените рицари.
— Сър, надявам се, че между двама ни вече няма вражда — казал Мелиагранс на Ланселот. — След една седмица всеки от нас ще защити честта си. Моля те да останеш днес в замъка ми, за да ти дам кралско угощение!
— Готов съм да го сторя — казал Ланселот.
Когато се стъмнило, Мелиагранс се отбил в стаята на Ланселот, за да го отведе в тържествената зала. Превел го обаче по един ходник, насред който имало скрит в пода капак. Когато Ланселот стъпил отгоре му, капакът хлътнал и рицарят паднал в дълбока дупка, постлана със слама.
Там останал да лежи седем дни и седем нощи.
Всяка вечер една девойка му носела храна и вода и всяка вечер му казвала:
— Благородни сър Ланселот, само да обещаеш, че ще станеш мой любим съпруг, и ще те освободя от тъмницата. Ала ако не ми обещаеш, ще останеш тук, докато бъдеш опозорен завинаги.
— Много по-голямо ще е безчестието ми, ако платя за свободата си по такъв начин — казвал Ланселот. — Пък и крал Артур веднага ще разбере, че само предателство може да ми е попречило да се явя в уречения час на двубоя в Камелот.
Ала на сутринта в деня, когато било уговорено Ланселот да се бие с Мелиагранс, девойката дошла разплакана и казала:
— Уви, сър Ланселот! Напразно съм те обичала. Целуни ме само веднъж и ще те освободя!