Реймънд Фийст
Крал на пепелища
Легенда за Огнегривия #1
Посвещение
Посвещавам тази книга в памет на Джонатан Матсън.
Той беше може би най-прекрасният човек, когото познавах. Неговата щедрост, подкрепа и обич надвишаваха всякакви делови отношения. Той никога не съдеше. Това бе сърцевината на неговата мъдрост и мъдростта на сърцето му. Споменът за него ще пребъде и той ни липсва всеки ден.
Благодарност
Тази книга нямаше да е възможна без мъдростта, добротата, редакторското умение и помощ на три страхотни дами.
Благодаря ви, Джейн Джонсън, Дженифър Брел и Ема Куди.
Имах щастието да нямам само добри делови отношения. Имах щастието да имам приятели.
Пролог
Ято врани и един крал
Гневни тъмни облаци бързаха по небето и предричаха още дъжд. Напълно уместно за днешното настроение, помисли унило Дейлон Дюмарш. Битката бе приключила бързо, след като измяната бе минала според плана. Петте Велики кралства на Гарн никога вече нямаше да са същите. Вече Четирите велики кралства, поправи се Дейлон наум.
Огледа небето и понеслите се във въздуха ядачи на мърша: лешоядите, каните и морските орли кръжаха и се спускаха за пиршеството. На север огромно ято врани бе накацало върху труповете. Вдигащи се сърдито орляци бележеха бавния напредък на коларчетата, товарещи мъртвите. Ядачите на мърша бяха ефикасни, призна Дейлон все така унило: малко тела щяха да бъдат заровени без липсващи очи, устни и други меки части по лицето.
Обърна се и се загледа към морето. Каквото и да беше времето, морето го привличаше. Чувстваше се нищожен пред вечното му естество, пред безразличието му към човешките тегоби. Тази мисъл го утеши и му даде тъй нужната перспектива след битката. Дейлон въздъхна и огледа замислено песъчливия бряг долу.
Скалите под стръмнините на хълмовете Ансуеъри бяха осигурили толкова обилно месо за раците и морските птици, колкото и за пиршеството за враните и каните на хълмовете над тях. Стотици мъже бяха срещнали смъртта си на тези скали, тласнати от ръба на стръмнината от неочакваната атака по фланга им от мъже, които бяха смятали за съюзници само допреди няколко мига.
Баронът на Маркензас Дейлон Дюмарш се чувстваше стар. Все още бе в разцвета на силите си, но се бе състарил от горчивина и съжаление.
Хиляди мъже бяха загинали ненужно, за да могат двама безумци да предадат един добър крал. Докато други стояха отстрани и не направиха нищо, равновесието, съществувало от близо двеста години, бе рухнало. Живопис, музика, поезия, танц и театър скоро щяха да последват армията на Итракия към забвението.
Дейлон не знаеше точно какви планове имат четиримата оцелели монарси на Великите кралства за извисяващите се кули и цветята, красящи площадите на град Итра, но се боеше за най-цивилизования град на света, столицата на Кралството на пламъците. От петте Велики кралства на Гарн Итракия винаги беше раждала най-артистичния гений. Автори на Итракия бяха написали половината книги в библиотеката на Дейлон, а Итра беше прочута като родно място на даровити художници, музиканти, драматурзи, поети и актьори, макар също тъй да предлагаше убежище за крадци, шарлатани, курви и всякаква въобразима форма на противната страна на човечеството.
Кралството на пламъците беше дом на вулкани и в няколко района повърхността на земята грееше ярко и опасно — скалата отдолу гореше. Дейлон бе мислил за Итракия като за маяк, извеждащ човечеството от мрака или поне огряващ със светлината си един много мрачен свят. Бе укрепил властта си, следвайки примера на Стеверен Ланжини, и за тези петнайсет години Маркензас бе процъфтял и се бе превърнал в най-влиятелното и могъщо баронство на двата близначни континента, почти малко кралство. „Почти ново Кралство на пламъците“, помисли Дейлон с горчивина. Скоро Итракия сигурно щеше да се превърне в купчина пепел, зацапана с кръвта на невинни.
Винаги беше имало пет Велики кралства и сега, след като Пламък беше на пепел, оставаха само четири: Сандура, Метрос, Зиндарос и Илкомен. И никой не можеше да предвиди как ще отсъди историята случилото се този ден. Дейлон осъзна, че умът му не може да се съсредоточи върху случилото се, още по-малко върху дългосрочните политически последствия от този ужас. Беше точно както баща му беше казал преди години: има моменти, когато единственото, което можеш да направиш, е просто да продължиш да дишаш.