Родриго сложи ръка на рамото му.
— Хайде. Трябва да идем горе. Не е добре да ни няма, освен ако вече не си умрял, което техни величества Лодавико и Мазика биха могли да сметнат за разумно извинение.
Дейлон кимна и двамата закрачиха нагоре по разкаляния склон. Заваля отново.
— Следващия път, когато ме призовеш на битка, Дейлон — каза Родриго, — имай благоприличието да го направиш в сухо утро, за предпочитане късна пролет или ранно лято, та да не е прекалено горещо. Целият съм в кал, дрехите ми са мокри, бронята ми е ръждясала и топките ми вече хващат плесен. Не съм виждал сухи дрехи от цяла седмица.
Дейлон не отвърна нищо.
Стигнаха до билото на хълма, където щеше да е екзекуцията. Войниците се заотдръпваха да им направят път и Родриго и Дейлон застанаха най-отпред. Платформата бе довършена и стражите вече изкарваха пленниците от набързо стъкмените ограждения, където ги бяха държали през нощта.
Стеверен Ланжини, крал на Итракия, бе подхранван с фалшиви съобщения и лъжи цяла година, докато повярва, че се присъединява към съюзници, за да посрещнат агресия от страна на крал Лодавико. Дейлон бе един от последните барони, уведомен за плана, което му бе оставило малко време да обмисли възможностите си. Двамата с Родриго бяха разполагали с по-малко от месец, за да говорят с други барони и да действат; и по-важното: не им бе дадена възможност да предупредят Стеверен и да му помогнат ефикасно.
Тази сутрин бяха излезли на бойното поле. Силите на Стеверен държаха лявата страна в очакване на атаката на Лодавико. Щом тръбите засвириха, съюзниците на крал Стеверен внезапно се обърнаха срещу него. Последва ожесточена битка, но накрая предателите победиха.
Дейлон гледаше как изкарват пленниците от палатките от другата страна на платформата. Докато армията на Стеверен беше на бойното поле, затънала в калта от внезапната силна лятна буря, конници бяха нападнали и пленили цялата кралска фамилия в лятната им вила на морския бряг на половин ден езда от тук.
Мнозина бяха изклани или хвърлени върху скалите под вилата — по всички сметки над четирийсет мъже, жени и деца. Дори бебетата не бяха пощадени. Но на най-близките от фамилията на краля бе даден още един ден съществуване, за да изтърпят това публично унижение. Кралете Лодавико и Мазика бяха решени да покажат на света края на родословието на Огнегривия.
И сега ги подкарваха с върховете на копията към смъртта им.
Децата бяха първи; ужас и объркване ги бяха смълчали. Тътреха се с ококорени очи, с посинели устни, с треперещи ръце и крака, рижата им коса бе потъмняла от дъжда. Най-отпред вървяха най-малките, две момчета и едно момиче. По-големите им братя и сестри бяха след тях, следвани от кралица Агана. Последен беше крал Стеверен. Каквито и скъпи одежди да бяха носили, бяха смъкнати и всички бяха в дрипи, по ръцете, краката и лицата им се виждаха синините от боя, който бяха понесли.
Крал Стеверен носеше ярем като вол, с железни пранги на двата края, които стягаха китките му, а краката му бяха оковани така, че едва се тътреше. Изтикаха го нагоре по стъпалата. Ако се съдеше по отоците и синините на лицето и около очите му, беше удивително, че може да върви без помощ. Дейлон погледна засъхналата кръв по устата и брадичката му и потръпна, когато осъзна, че езикът на краля е отрязан, за да не може да говори на събралите се да видят смъртта му.
Няколко войници завикаха подигравателно, но другите мълчаха, уморени и ранени; всички искаха това да свърши бързо, за да могат да се нахранят и да си починат. За повечето предстоящото плячкосване на Итра бе причината да служат днес, а то нямаше да започне, докато екзекуцията не приключеше, тъй че всички искаха да свърши бързо.
Дейлон погледна Родриго. Тази касапница нямаше прецедент. Историята учеше, че крал не убива крал, освен на бойното поле; дори барони рядко биваха екзекутирани — обикновено ги откупуваха и ги правеха васали.
Открай време в Гарн пет Велики кралства бяха господствали на двата близначни континента на Северна и Южна Тембрия. Между тях имаше разпръснати независими държави, управлявани от могъщи барони, мъже като Дейлон и Родриго, свободни благородници, съюзници, но не и поданици на кралете. Други по-дребни благородници управляваха дарена земя и титли от петте Велики кралства.
Дейлон пак погледна Родриго и осъзна, че приятелят му разбира не по-зле от него, че цяла една ера свършва. Един дълъг период на благоденствие и относителен мир бе приключил.
В течение на две столетия петте Велики кралства на Северна и Южна Тембрия бяха обвързани от Съглашението: решението на столетия войни за контрол на Теснините, морския проход между двата континента. Всяка държава, владееща онези земи, контролираше корабоплаването на изток и запад. Възможни бяха и други морски маршрути, но неимоверно по-рисковани и скъпи.