— Кълна се, ваша светлост, понеже искате да знаете моето мнение, че вие имате всички шансове, след като наварският крал се отказа от предложението ми. Но аз ви повтарям, ваша светлост, необходимо е да се допитам до нашите водачи.
— Допитайте се, господине — отговори д’Алансон, — но кога ще получа отговора ви?
Дьо Муи изгледа принца мълчаливо. После, сякаш взел внезапно решение, каза:
— Ваша светлост, дайте ми ръката си. Имам нужда ръката на френския принц да докосне моята, за да бъда сигурен, че няма да ме предаде.
Херцогът не само протегна ръка на дьо Муи, но улови неговата и я стисна.
— Сега, ваша светлост, съм спокоен — каза младият хугенот. — Ако бъдем предадени, ще кажа, че вие не сте замесен. Иначе, ваша светлост, колкото и малко участие да имате в това предателство, щяхте да бъдете опозорен.
— Защо ми казвате това, дьо Муи, преди да ми съобщите кога ще получа отговора на вашите водачи?
— Защото, ваша светлост, питайки ме кога ще получите отговор, вие ме питате същевременно къде са водачите и ако аз ви кажа: „Тази вечер“, то вие ще знаете, че са в Париж и се укриват тук.
Изричайки тези думи с недоверчив жест, дьо Муи впи проницателния си поглед в неискрения и убягващ поглед на херцога.
— Хайде, хайде — каза херцогът, — значи, все още имате съмнения, дьо Муи? Наистина аз не мога изведнъж да изисквам пълното ви доверие. Но вие ще ме опознаете по-добре по-късно. Ние ще бъдем свързани с общи интереси, които ще ви освободят от всяко съмнение. И така, вие казвате тази вечер, господин дьо Муи?
— Да, ваша светлост, защото нямаме време за губене. Довечера. Но къде да ви дам отговор?
— В Лувъра, тук, в тази стая, ако нямате нищо против.
— Но тази стая е заета — каза дьо Муи, като хвърли поглед към двете легла, поставени едно срещу друго.
— Да, двама души от моята свита.
— Ваша светлост, струва ми се непредпазливо да се върна в Лувъра.
— Защо?
— Защото, щом вие ме познахте, и други биха могли да имат остър поглед като вас и също да ме познаят. Ще дойда в Лувъра само ако ми дадете това, което ви поискам.
— Какво?
— Пропуск.
— Дьо Муи — отговори херцогът, — пропуск от мое име, заловен у вас, ще ме погуби и няма да ви спаси. Мога да ви бъда полезен само при условие, че за всички ние останем напълно чужди един на друг. Ако майка ми или моите братя се сдобият с най-малкото доказателство, за моята връзка с вас, това би ми струвало живота. Така че вас ви защищава моят собствен интерес от момента, когато се изложа с другите, както се излагам сега пред вас. Свободен в моята сфера на действия, силен, ако не знаят нищо за мен, аз запазвам всички ви, докато никой не прозре намеренията ми. Не забравяйте това. Така че позовете се още веднъж на вашата смелост, облегнете се на моята дума, както се облягате на думата на брат ми, и елате тази вечер в Лувъра.
— Как искате да дойда? Не мога да се явя в този костюм в кралските покои. Той подхожда за коридорите и за двора. Собственият ми костюм е още по-опасен, защото всичко живо ме познава тук и той съвсем няма да ме прикрие.
— Аз сам мисля за това. Чакайте! Струва ми се, че… Да, измислих.
Действително херцогът се бе огледал и очите му се спряха на парадните дрехи на Ла Мол, проснати върху леглото. Тоест върху великолепния вишнев плащ, извезан със злато, за който вече говорихме, шапката, украсена с бяло перо и с преплетени златни и сребърни маргаритки, както и върху перленосивата лъскава сатенена дреха.
— Виждате ли този плащ, това перо и тази дреха — каза херцогът, — те принадлежат на господин дьо Ла Мол, един от моите благородници, конте в най-добрия смисъл на думата. Тази дреха предизвика буря в двора и всички разпознават по нея господин дьо Ла Мол още от сто крачки. Ще ви дам адреса на шивача, който му я уши; като му платите двойна цена, вие ще имате същия костюм още тази вечер. Няма да забравите името на Ла Мол, нали?
Едва херцог д’Алансон бе изговорил тези думи, когато двамата чуха стъпки в коридора и един ключ се завъртя в ключалката.
— Хей, кой е там? — извика херцогът, като се спусна към вратата и дръпна резето.
— Бога ми — отговори един глас отвън. — Странен въпрос наистина. Ами вие кой сте? Много забавно. Искам да си вляза в стаята, а ме питат кой е там.
— Вие ли сте, господин дьо Ла Мол?
— Разбира се, че съм аз. Но вие кой сте?
Докато Ла Мол изразяваше учудването си, че намира стаята си заета и се мъчеше да разбере кой е новият съжител, херцог д’Алансон се обърна бързо с една ръка върху резето, а с другата запушвайки дупката на ключалката и запита: