— Познавате ли господин дьо Ла Мол?
— Не, ваша светлост.
— А той познава ли ви?
— Мисля, че не.
— Тогава всичко е наред. Престорете се, че гледате през прозореца.
Дьо Муи се подчини, без да отговори, защото Ла Мол почваше да губи търпение и чукаше с всички сили по вратата.
Херцог д’Алансон хвърли последен поглед към дьо Муи и като видя, че е обърнал гръб, отвори.
— Ваша светлост! — възкликна Ла Мол, отстъпвайки изненадано. — О, простете, ваша светлост!
— Нищо, господине, имах нужда от вашата стая, за да приема един човек.
— Разбира се, ваша светлост, разбира се. Но позволете ми, ако обичате, да взема плаща и шапката от леглото си, защото изгубих другия си плащ и шапката си тази нощ на кея Ла Грев, където ме нападнаха крадци.
— Вярно, господине — каза усмихнат херцогът, — добре са ви наредили. Изглежда, сте имали работа с упорити нехранимайковци.
И херцогът лично подаде на Ла Мол плаща и шапката. Младият човек поздрави и излезе да се преоблече в преддверието, без да го е грижа какво прави херцогът в стаята му. Защото в Лувъра беше прието жилищата на благородниците, които спадаха към свитата на принцовете, да бъдат използувани като приемни.
Дьо Муи се приближи до херцога и двамата се заслушаха, за да разберат кога Ла Мол ще свърши и ще излезе. Но той самият ги освободи от затруднението, защото, щом смени дрехите си, се приближи до вратата и каза:
— Извинете, ваша светлост, не сте ли виждали граф дьо Коконас?
— Не, господин графе, макар че тази сутрин той беше дежурен.
„Трябва да са го убили“ — каза си Ла Мол, като се отдалечи.
Херцогът се вслуша в заглъхващите стъпки, после отвори вратата и заведе дьо Муи до нея.
— Погледнете го как върви — каза той — и се опитайте да наподобите тази неподражаема походка.
— Ще направя всичко възможно — каза дьо Муи. — Лошото е, че аз не съм конте, а войник.
— Във всеки случай аз ще ви чакам преди полунощ в този коридор. Ако стаята на моите придворни е свободна, ще ви приема в нея, ако не е, ще ви приема в друга.
— Разбрах, ваша светлост.
— И така, тази вечер преди полунощ.
— Тази вечер преди полунощ.
— Добре, че се сетих, дьо Муи, размахвайте силно дясната си ръка, като вървите. Господин дьо Ла Мол има такъв навик.
Глава 24
Улица Тизон и улица Клош-Персе
Ла Мол излезе от Лувъра тичешком и се разтършува из Париж, за да открие горкия Коконас. Първата му работа беше да отиде на улица Арбр-Сек при метр Ла Юриер, защото Ла Мол си спомняше, че често бе повтарял на пиемонтеца латинския девиз, според който Амур, Бакхус и Церера са божества от първа необходимост, и се надяваше, че Коконас, следвайки латинския афоризъм, сигурно се е настанил в „А ла Бел-Етоал“ след една нощ, която навярно е била и за него доста бурна.
Ла Мол не намери никого у Ла Юриер, получи само любезно предложение да хапне съгласно задължението, поето от съдържателя, от което той не се отказа въпреки тревогата си. Като успокои стомаха за сметка на духа си, Ла Мол пак тръгна из града, мина край Сена като мъжа, който търсел удавената си жена, и като стигна до кея Ла Грев, позна мястото, където, както беше обяснил на херцог д’Алансон, през своето нощно скитане бе нападнат три-четири часа преди това — не рядко явление в Париж, където преди сто години Боало се събуждаше от куршум, пронизващ капака на прозореца му. Малко парченце от перото на шапката му беше останало на мястото на полесражението. Чувството за собственост е вродено в човека. Ла Мол имаше десет пера, кое от кое по-хубави, но все пак той се спря да прибере перото или по-скоро остатъка от него, и тъкмо го погледна със съжаление, когато тежки стъпки отекнаха, приближавайки се към него, и груби гласове му заповядаха да се отмести. Ла Мол вдигна глава и видя една носилка, пред която вървяха двама пажове и един телохранител.
Ла Мол позна носилката и се отдръпна живо. Не се бе излъгал.
— Граф дьо Ла Мол — обади се от носилката изпълнен с нежност глас, докато една бяла, мека като коприна ръка повдигна завеската.
— Да, ваше величество, аз съм — отговори Ла Мол с поклон.
— Граф дьо Ла Мол, с перо в ръка… — продължи дамата от носилката. — Да не сте влюбен, скъпи господине, и търсите загубени следи?
— Да, ваше величество — отговори Ла Мол, — влюбен съм, и то много, но в момента откривам своите собствени следи, макар и да не търся тях. Ваше величество ще ми позволи ли да запитам как сте?
— Чудесно, господине. Никога не съм се чувствувала тъй добре, струва ми се. Вероятно защото прекарах нощта в усамотение.