Знаменитият вишнев плащ бе вдигнал толкова шум в двора, че човек не можеше да го сбърка.
— Дявол да го вземе — възкликна Коконас, — този път наистина е той и ето че се прибира в Лувъра. — Хей, Ла Мол, хей, приятелю! Триста дяволи, аз имам такъв силен глас, как може да не ме чуе? За щастие имам и силни крака, така че ще го настигна.
Разчитайки на това, Коконас се спусна с всичка сила, пристигна за миг в Лувъра, но колкото и да бързаше, точно когато влезе в двора, вишневият плащ, сякаш също много забързан, изчезна във вестибюла.
— Хей, Ла Мол! — извика Коконас и пак хукна. — Не чуваш ли, аз съм, Коконас! За какъв дявол си се разтичал така? Да не би случайно да бягаш от някого?
И действително вишневият плащ като че ли имаше криле — не се качи, а хвръкна на втория етаж.
— Правиш се на глух! — извика Коконас! — А, сърдиш ми се! Яд те е на мен! Е, добре, върви по дяволите! Не мога повече.
Коконас подхвърли тези думи на беглеца в подножието на стълбата, отказвайки се да го следва с крака, но продължи да го следи с очи, докато се изкачваше по стълбите и стигна до покоите на Маргьорит. Изведнъж една жена излезе оттам и улови плаща, който Коконас гонеше.
— Охо! — каза Коконас. — Струва ми се, че това е кралица Маргьорит. Значи, е бил очакван. Ех, тогава друга работа. Разбирам защо не ми отговори.
И като полегна на перилото, погледна нагоре през пролуката на стълбището.
След няколко тихо разменени думи той видя, че вишневият плащ последва кралицата в покоите й.
— Добре, добре — каза Коконас. — Такава била работата. Не съм се излъгал. Има моменти, когато присъствието дори на най-добрия приятел е нежелателно и скъпият Ла Мол явно преживява точно такъв момент.
И Коконас, като изкачи безшумно стъпалата, седна на едно кадифено канапенце на самата площадка, казвайки си: „Така да бъде! Вместо да го настигна, ще го почакам… Да! Но струва ми се, че както влезе при наварската кралица, ще има дълго да го чакам. На всичко отгоре е и студено, дявол да го вземе! Хайде, хайде, също така добре мога да го почакам и в стаята. Все ще трябва да се върне в къщи.“
Едва завършил тази своя мисъл и готвейки се да я приведе в действие, леки бързи стъпки отекнаха над него, придружени от любимата песен на неговия приятел. Коконас се вслуша в стъпките и в песента. Ла Мол слизаше от горния етаж, където се намираше неговата стая, и като видя Коконас, запрескача по две стъпала, за да стигне по-бързо до приятеля си. Щом слезе, се хвърли в обятията му.
— О, дявол да го вземе, ти ли си? — каза Коконас. — Откъде изскочи?
— От улица Клош-Персе.
— Не, не те питам за онази къща там.
— А откъде искаш да изскоча?
— От кралицата.
— От кралицата ли?
— От покоите на наварската кралица.
— Та аз не съм бил при нея.
— Хайде де!
— Скъпи Анибал — каза Ла Мол, — ти бълнуваш. Аз идвам от моята стая, където те чакам от два часа.
— Идваш от стаята?
— Да.
— Значи, не теб съм преследвал на площада пред Лувъра.
— Кога?
— Преди малко.
— Не.
— Значи, не ти преди десет минути влезе в Лувъра.
— Не.
— И не се изкачи по тази стълба, като че ли те преследва цял легион дяволи?
— Не.
— Дявол да го вземе! — извика Коконас. — Виното на „А ла Бел-Етоал“ не е толкова лошо, че да ми замае така главата! Казвам ти, че само преди малко видях вишневия ти плащ и бялото ти перо под свода на Лувъра и че последвах и перото, и плаща ти до тази стълба, че и плащът, и перото ти, ти цял-целеничък, дори с ръката ти, която движиш като махало, бяха очаквани тук от една дама, която, силно подозирам, беше наварската кралица и която отведе през ей тази врата всичко това, а тази врата, ако не се лъжа, е на хубавата Маргьорит.
— Боже мили — извика Ла Мол пребледнял, — нима вече ми изменя?
— Кълна се — каза Коконас, — мисли каквото щеш, но не ми казвай, че се лъжа.
Ла Мол се поколеба за миг, притискайки главата си с ръце, разкъсван от почит и ревност. Но ревността надви, той се спусна към вратата и започна да я блъска с всичка сила, като вдигна страшен шум, твърде малко подходящ за царствената обстановка, в която се намираха.
— Ще ни арестуват — каза Коконас, — но, няма значение. Много е забавно. Я кажи, Ла Мол, да не би да има призраци в Лувъра.
— Не знам — отговори Ла Мол, блед като перото, клюмнало над челото му, — но винаги ми се е искало да видя някой и понеже ми се представя случай, няма да го изпусна, ако се срещна лице с лице с него.
— Няма да ти попреча — каза Коконас, — само че не чукай толкова силно, ако не искаш да го ядосаш.