— Вие сте луд, господине! — каза Маргьорит. — Защото вашият плащ е на раменете ви. И нека бог ми прости, но струва ми се, че виждам вашата шапка на главата ви, макар че говорите с кралица.
— О, простете ми, ваше величество, простете — извика Ла Мол и бързо свали шапката си. — Бог ми е свидетел, че не е от неуважение към вас.
— Но от липса на доверие, нали? — каза кралицата.
— Какво да правя! — извика Ла Мол. — Един мъж идва у ваше величество, промъква се под моята дреха, а може би и под моето име…
— Един мъж! — каза Маргьорит, стискайки нежно ръката на клетия влюбен — Един мъж! Вие сте твърде скромен, господин дьо Ла Мол, погледнете през процепа на завесата и ще видите двама мъже.
И Маргьорит действително открехна кадифената завеса, извезана със злато, и Ла Мол позна Анри, който разговаряше с човека с вишневия плащ. Коконас, любопитен, като че ли се отнасяше до него, погледна също и позна дьо Муи. Двамата приятели останаха изумени.
— Сега, след като се успокоихте или поне се надявам, че е така — каза Маргьорит, — застанете до вратата на моите покои и на живот и смърт, скъпи Ла Мол, не пускайте никого да влиза. Ако някой се зададе дори на площадката, веднага предупреждавайте.
Ла Мол, кротък и послушен като дете, излезе, споглеждайки се с Коконас, и двамата застанаха отвън, без още да са се опомнили.
— Дьо Муи! — възкликна Коконас.
— Анри! — прошепна Ла Мол.
— Дьо Муи с твоя вишнев плащ, с твоето бяло перо, размахващ ръка като теб!
— Чудна работа… Но щом не е любов, сигурно е заговор.
— Ах, дявол да го вземе, ето че се забъркахме в политиката — каза Коконас ядосано. — За щастие, струва ми се, че херцогиня дьо Невер не е замесена в тази история.
Маргьорит се върна в стаята и седна до двамата събеседници. Тя беше излязла само за минута и добре бе използвала времето си. Жийон на пост при тайния вход и двамата благородници — часовои пред главния, й създаваха пълна сигурност.
— Кралице — каза Анри, — мислите ли, че има някаква опасност да ни подслушват и да ни чуят какво говорим?
— Ваше величество — отговори Маргьорит, — тази стая е тапицирана и има двойна ламперия, така че съвършено унищожава звука.
— Разчитам на вас — усмихна се Анри. После се обърна към дьо Муи тихо, сякаш въпреки уверенията на Маргьорит страховете му не се бяха разпръснали: — Кажете, дьо Муи, какво търсите тук?
— Тук ли? — запита дьо Муи.
— Да, тук, в тази стая.
— Той нищо не е търсил — каза Маргьорит, — аз го вмъкнах.
— Значи, сте знаели?
— Бях отгатнала всичко.
— Както виждате, дьо Муи, лесно е да се отгатне.
— Господин дьо Муи — продължи Маргьорит — беше с херцог Франсоа в стаята на двама от неговите придворни.
— Нали виждате, дьо Муи — повтори Анри, — всичко се знае.
— Вярно — каза дьо Муи.
— Сигурен бях — продължи Анри, — че херцог д’Алансон ви е пипнал.
— Ваша е грешката, господарю. Защо отблъснахте така упорито предложението ми?
— Вие сте отказали! — извика Маргьорит. — Значи, моето предчувствие е било основателно.
— Кралице — поклати глава Анри, — и ти, мой храбри дьо Муи, вие ме разсмивате с вашите възклицания. Какво искате? Един човек влиза при мен, говори ми за престол, за бунт, за размирици на мен, Анри, владетел, когото търпят само защото е свел смирено чело. Хугенот, пощаден при условие, че играе ролята на католик. И искат да приема тези предложения, направени ми в стая без тапицировка и без двойна ламперия! Триста дяволи, вие сте или деца, или безумци!
— Но, ваше величество, не биваше да ме оставяте без надежда, можехте, ако не да ми кажете нещо, то поне да ми дадете някакъв знак, да направите някакъв жест!
— Какво ви каза моят шурей, дьо Муи? — запита Анри.
— О, господарю, това вече не е моя тайна.
— Боже мой! — поде Анри малко нетърпеливо, че има работа с човек, който толкова зле разбира думите му. — Не ви питам какви предложения ви е направил той, питам ви само дали е подслушвал, дали е чул?
— Той е подслушвал, ваше величество, и беше чул.
— Той е подслушвал и е чул! Вие сам го казвате, дьо Муи! Жалък конспиратор сте вие! Ако бях казал дори една дума, вие щяхте да бъдете загубен, защото аз не знаех, но се съмнявах донякъде, че той е там и ако не той, то някой друг, херцог д’Анжу например, Шарл IX или кралицата-майка. Вие не познавате стените на Лувъра, дьо Муи. За тях е създадена поговорката, че и стените имат уши. И аз да говоря, познавайки тези стени! Хайде, хайде, дьо Муи, изглежда, нямате високо мнение за ума на наварския крал. И се учудвам, че му предлагате корона, щом мнението ви за него не е по-високо.