— Мисля — отговори пиемонтецът, — че тук се крие някаква дворцова интрига.
— И ако ти се удаде случай, склонен ли си да играеш роля в тази интрига?
— Драги приятелю — отговори Коконас, — слушай внимателно какво ще ти кажа и се постарай да извлечеш поука. Във всичките тези интриги и кралски машинации ние не можем, пък и не трябва да се намесваме освен като сенки. Там, където наварският крал ще остави парче от своето перо, а херцог д’Алансон парче от плаща си, ние ще сложим на карта живота си. Кралицата ти е хвърлила око и ти си се запалил. Нищо по-хубаво от това. Губи си ума по любов, скъпи приятелю, но не го губи за политика.
Това беше мъдър съвет. Ла Мол го изслуша тъжно като човек, който съзнава, че поставен между разума и безумието, ще избере безумието.
— Аз не съм се запалил, Анибал, аз обичам кралицата. И за щастие или за нещастие я обичам от цялото си сърце. Това е безумие, ще кажеш ти, съгласен съм. Аз съм безумец. Но ти, Коконас, си мъдър. И не трябва да страдаш поради моите глупости и да споделяш моята нещастна съдба. Върви при нашия господар и не се излагай.
Коконас помисли за момент, после вдигна глава и каза:
— Драги приятелю, това, което казваш, е съвършено вярно. Ти си влюбен, постъпвай като влюбен. Аз съм амбициозен и мисля, че животът струва повече от една женска целувка. Не бих отишъл да рискувам живота си, без да поставя условия. Постарай се и ти, бедни Медор, да поставиш условия.
И след тези думи Коконас протегна ръка на Ла Мол и се отдалечи, като размени последен поглед и усмивка със своя приятел.
Бяха минали близо десет минути, след като той напусна поста, когато вратата се отвори, Маргьорит се подаде предпазливо, улови Ла Мол за ръка без нито дума, привлече го в дъното на покоите си и затвори сама всички врати грижливо, което показваше, че предстоящият разговор ще бъде важен.
После тя се спря, седна на абаносовия стол и привличайки Ла Мол до себе си, улови двете му ръце.
— Сега, когато сме сами — каза тя, — да си поговорим сериозно, мой искрени приятелю.
— Сериозно ли, кралице? — запита Ла Мол.
— Или любовно. Това повече ли ви харесва? В любовта, особено в любовта на една кралица, може да има сериозни неща.
— Да поговорим… тогава за тези сериозни неща, но при условие че ваше величество няма да се сърди за несериозните неща, които ще й кажа.
— Ще се сърдя само на едно нещо, Ла Мол, ако ме наричате „ваше величество“ или „кралице“. За вас, скъпи мой, аз съм само Маргьорит.
— Да, Маргьорит. Да, Маргарита. Да, моя перла — каза младият човек, като просто изпиваше с поглед кралицата.
— Ето така е добре — каза Маргьорит. — Значи, вие ревнувате, мой красиви рицарю?
— О, до умопомрачение!
— Хубава работа!
— До лудост, Маргьорит!
— И от кого, кажете?
— От всичко.
— И по-точно?
— Първо от краля.
— Мисля, че след всичко, което сте видели и чули, можете да бъдете напълно спокоен.
— От дьо Муи, когото видях тази сутрин за първи път и когото намирам тази вечер така близък с вас.
— От господин дьо Муи ли?
— Да.
— И какво ви кара да се съмнявате в господин дьо Муи?
— Слушайте… Аз го познах по фигурата, по цвета на косите, по някаква инстинктивна ненавист към него. Тази сутрин той беше при херцог д’Алансон.
— Е, и какво общо има това с мен?
— Херцог д’Алансон е ваш брат. Казват, че вие го обичате много. Вие сте му доверили някакво въжделение на сърцето си, а той според дворцовите привички е изпълнил желанието ви, като ви е изпратил господин дьо Муи. Дали да бъда щастлив, че кралят се случи тук едновременно с него, не знам, но във всеки случай, ваше величество, бъдете откровена с мен. По липса на друго чувство любов като моята има право да иска в замяна откровеност. Вижте, аз съм в краката ви. Ако чувството ви към мен е било само мигновена прищявка, аз ви връщам думата, вашето обещание, вашата любов, връщам благоволението на херцог д’Алансон и се отказвам от службата си при него, ще загина при обсадата на Ла Рошел, ако не умра от любов, преди да стигна там.
Маргьорит изслуша с усмивка пленителните му думи, радвайки се на тази вълнуваща сцена, после наведе хубавото си замечтано лице над неговите горещи ръце и прошепна:
— Обичате ли ме?
— О, кралице, повече от живота! Повече от спасението, на душата ми! Повече от всичко! Но вие, вие… вие не ме обичате!
— Бедни безумецо!
— Да, ваше величество — извика Ла Мол, все още в краката й. — Аз ви казах, че съм безумец.
— Значи, най-важното нещо за вас е вашата любов, скъпи Ла Мол?
— Само тя, единствено тя, ваше величество.
— Е, добре, така да бъде. Нека останалото е само допълнение. Вие ме обичате и искате да живеете край мен, нали?