— Моята единствена молитва към бога е да не ме разделя никога от вас.
— Е, добре, вие няма да ме напуснете. Аз имам нужда от вас, Ла Мол.
— Имате нужда от мен? Слънцето има нужда от светулката!
— Ако ви кажа, че ви обичам, ще ми бъдете ли напълно предан?
— Не съм ли вече, ваше величество, и то изцяло?
— Да, но, нека бог ми прости, вие все още се съмнявате!
— О, аз греша, аз съм неблагодарник или както ви казах и както сама казахте, безумец. Но защо господин дьо Муи беше при вас тази вечер? Защо го видях тази сутрин у херцог д’Алансон? Защо този вишнев плащ, това бяло перо? Това старание да подражава моята походка? Ах, ваше величество, не вас подозирам аз, а вашия брат!
— Нещастник — каза Маргьорит, — нещастник, който мисли, че херцог Франсоа е толкова любезен, че ще изпрати един обожател при сестра си. Безумец, който уж ревнува, а не е отгатнал. Знаете ли вие, Ла Мол, че херцог д’Алансон още утре би ви убил със собствената си шпага, ако разбере, че сте тук тази вечер в краката ми и че вместо да ви изгоня, аз ви казвам: „Останете на мястото си, Ла Мол, защото аз ви обичам, мой хубав рицарю, чувате ли, обичам ви!“ Повтарям ви, той би ви убил.
— Велики боже! — възкликна Ла Мол, като залитна и погледна ужасено Маргьорит. — Нима е възможно?
— Всичко е възможно, приятелю, в наше време и в този двор. А сега само една дума. Не заради мен господин дьо Муи е наметнал вашия плащ и е скрил лицето си под вашата шапка, идвайки в Лувъра. Направил го е за херцог д’Алансон. Но аз го доведох тук, защото го помислих за вас. Той знае нашата тайна, Ла Мол, затова трябва да внимаваме с него.
— Предпочитам да го убия — каза Ла Мол, — така ще бъде много по-кратко и по-сигурно.
— А аз, мой храбри рицарю, предпочитам той да живее и вие да знаете всичко, защото животът му не само е важен за нас, но е и необходим. Слушайте и претеглете добре думите си, преди да ми отговорите. Обичате ли ме достатъчно, Ла Мол, за да се зарадвате, ако аз стана истинска кралица, тоест владетелка на истинско кралство?
— Уви, ваше величество, аз ви обичам много и желая всичко, което вие желаете. Дори това желание да бъде нещастието на моя живот.
— Е, добре, искате ли да ми помогнете да осъществя това свое желание, което ще ви направи още по-щастлив?
— О, аз ще ви загубя, ваше величество! — извика Ла Мол, като скри лице в ръцете си.
— Нищо подобно, напротив, вместо да бъдете пръв между моите служители, вие ще станете пръв между моите поданици, това е всичко.
— О, не корист… не амбиция, ваше величество… Не опетнявайте сама чувството, което изпитвам към вас… Преданост, само преданост!
— Благородна душа — каза Маргьорит, — е, добре, аз приемам вашата преданост и ще съумея да я оценя.
И тя му протегна двете си ръце, които Ла Мол покри с целувки.
— Е, какво ще кажете? — запита тя.
— Ще кажа да — отговори Ла Мол, — да, Маргьорит. Започвам да разбирам този таен план, за който бях чувал да се говори сред хугенотите преди Вартоломеевата нощ. Този план, за осъществяването на който бях извикан в Париж, както и мнозина други, много по-достойни от мен. Вие горите от желание за действително наварско кралство, което да замести фиктивното. Крал Анри ви подтиква към това. Дьо Муи заговорничи с вас, нали? Но какво общо има с цялата работа херцог д’Алансон? Къде ще се намери престол за него? Не го виждам. Или херцог д’Алансон е така силно… привързан към вас, че ви подпомага във всичко, без да иска нищо в замяна на опасността, на която се излага?
— Херцогът, скъпи приятелю, заговорничи изключително за своя сметка. Да го оставим да се заблуждава. Неговият живот е залог за нашия.
— Но аз, аз, който съм на служба при него, мога ли да му изменя?
— Да му измените? С какво? Какво ви е доверил той? Не ви ли измами, като даде на дьо Муи вашия плащ и вашата шапка, за да проникне при него? Казвате, че сте на служба при херцога. А не бяхте ли при мен, скъпи рицарю, преди да отидете при него? Доказал ли ви е той своето приятелство така силно, както аз съм ви доказала любовта си.
Ла Мол се изправи блед, като поразен от мълния.
— О — прошепна той, — Коконас имаше право. Интригата ме заплита в мрежите си. Тя ще ме удуши.
— Е? — запита Маргьорит.
— Ето моя отговор. Твърдят и аз чух на другия край на Франция, където вашето име, мълвата за вашата всепризната красота докоснаха сърцето ми като смътен копнеж по непознатото, говорят, че вие сте обичали неведнъж и вашата любов винаги е била гибелна за мъжа, когото обичате. И че смъртта, навярно от ревност, почти винаги ви е отнемала любимите.
— Ла Мол!…
— Не ме прекъсвайте, моя Маргарита, любима! Говорят също така, че вие пазите в златни кутии сърцата на тези верни приятели и че от време на време тъжните им останки извикват у вас скръбен спомен, благочестив поглед. Вие въздишате, моя кралице, вашите очи се прибулват. Значи, това е истина. Е, добре, нека аз бъда най-обичаният и най-щастливият любимец. На другите вие сте пронизали сърцето и пазите сърцата им. За мен вие правите повече, излагате главата ми. Е, добре, Маргьорит, закълнете ми се пред божия образ, който ми спаси живота точно тук, закълнете се, че ако умра за вас, както ми предсказва едно мрачно предчувствие, закълнете ми се, че ще запазите главата, след като палачът я отдели от тялото ми, за да притискате от време на време устните си до нея. Закълнете се, Маргьорит, и обещанието за тази награда от моята кралица ще ме направи ням, предател и подлец при нужда, с други думи, напълно предан, какъвто трябва да бъде вашият любим и вашият съучастник.