— И после?
— После аз си мислех, че той ще ми каже: „Аз да ви изменя! Аз! Никога!“ Вместо това знаещ ли какво ми отговори?
— Не.
— Слушай тогава и сама съди за човека: „Но ако — отговори ми той, — ако вие ми измените, пазете се също, защото, макар че сте принцеса…“ И изричайки тези думи, той ме заплаши не само с поглед, но и с дългия си, сух пръст с остър нокът, който ми пъхна почти под носа. В този миг, моя клета кралице, признавам ти, физиономията му беше толкова страшна, че потреперих, а ти сама знаеш, че не съм от най-страхливите.
— Да те заплаши теб, Анриет? Нима се осмели!
— Ех, дявол да го вземе, че нали и аз го заплаших? В края на краищата той има право. Както виждаш, предан е до известна степен или по-скоро до твърде неизвестна степен.
— В такъв случай ще видим — каза Маргьорит замислено. — Ще поговоря с Ла Мол. Нищо друго ли няма да ми кажеш?
— Напротив, имам. Нещо много интересно, за което съм дошла. Но ти ме отвлече, като започна да ми говориш по-интересни неща. Имам вести.
— От Рим ли?
— Да, дойде куриер от мъжа ми.
— Е, добре, какво става в Полша?
— Всичко върви отлично и по всяка вероятност след някой и друг ден ти ще се освободиш от присъствието на брат си д’Анжу.
— Значи, папата е утвърдил неговото избиране?
— Да, скъпа моя.
— И да не ми кажеш досега? Бързо, бързо. Разправяй подробности.
— О, бога ми, не знам други освен тези, които ти казах. Впрочем чакай, ще ти дам писмото на херцог дьо Невер. Ето, дръж! Впрочем не, не, това са стихове от Анибал, ужасни стихове, моя клета Маргьорит. Само такива знае да съчинява. Ето, този път го намерих. Не, пак не е то. Това е бележка от мен, която ти нося, за да дадеш на Коконас чрез Ла Мол. А, ето. Ето го въпросното писмо.
И херцогиня дьо Невер подаде писмото на кралицата.
Маргьорит го разгъна бързо и го прочете. Но в него действително нямаше нищо повече от това, което бе чула вече.
— Как получи това писмо? — запита кралицата.
— Чрез куриера на моя мъж, който имаше заповед да се отбие в двореца дьо Гиз, преди да отиде в Лувъра, и да ми връчи това писмо, преди да даде писмото до краля. Аз знаех какво значение отдава моята кралица на тази вест, затова бях писала на херцог дьо Невер да постъпи така. Виждаш, че ме е послушал. Не прилича на това чудовище Коконас. Така че сега в Париж тази вест знаем само кралят, ти и аз, освен ако човекът, който е следвал нашия куриер…
— Какъв човек?
— О, ужасен занаят! Представи си, този нещастен пратеник пристигна уморен, раздърпан, покрит с прах. Препускал е седем денонощия, без да се спира нито за миг.
— Но за какъв човек спомена?
— Чакай малко. Ще ти разкажа. След него вървял човек с навъсено лице, който сменял конете като него и препускал така бързо, както и той, всичките тия четиристотин левги. Нашият нещастен куриер непрекъснато очаквал някой куршум в гърба си. И двамата пристигнали при бариерата Сен-Марсел в едно и също време. И двамата се спуснали по улица Муфтар в бърз галоп, и двамата прекосили Сите. Но при Пон Нотр-Дам нашият куриер свил надясно, а другият наляво по площад Шатле и Препуснал като стрела от арбалет по кея към Лувъра.
— Благодаря, мила Анриет, благодаря! — извика Маргьорит. — Ти си права. Много интересни известия. Но при кого е дошъл другият куриер? Ще го узная. А сега ме остави. До тази вечер на улица Тизон, нали? А утре на лова. И моля ти се, вземи си буен кон, за да те отвлече надалеч, та да останем сами. Ще ти кажа тази вечер какво трябва да се опиташ да узнаеш от твоя Коконас.
— Няма да забравиш писмото ми, нали? — напомни й засмяно херцогиня дьо Невер.
— Не, не, бъди спокойна, той ще го получи навреме. Херцогиня дьо Невер излезе и Маргьорит веднага изпрати да потърсят Анри. Той тутакси дойде и тя му даде писмото на херцог дьо Невер.
— Охо! — възкликна той.
Тогава Маргьорит му разказа историята за втория куриер.
— Всъщност каза Анри — аз го видях, като влезе в Лувъра.
— Може би е отишъл при кралицата-майка?
— Не е, сигурен съм в това. Защото случайно бях в коридора и никой не мина оттам.
— Тогава — каза Маргьорит, поглеждайки мъжа си — сигурно е дошъл при…
— При брат ви херцог д’Алансон, нали?