— Ще го направя, щом смятате, че поръчението не е изпълнимо без тези думи.
И Катерина сви рамене, разви пергамента с една ръка, а с другата написа „жив или мъртъв“.
— А сега всичко наред ли е със заповедта?
— Да, ваше величество — отговори Морвел, — но аз ви моля да ме оставите да действувам по мое усмотрение.
— Нима съм казала нещо друго?
— Ваше, величество ми нареди да взема дванадесет човека.
— Да, за по-сигурно…
— Е, добре, аз моля за разрешение да взема само шестима.
— Защо?
— Защото, ваше величество, ако се случи нещо лошо на наварския крал, както е възможно, лесно ще извинят шестима души, че са се уплашили да не изпуснат един затворник. Докато никой няма да извини дванадесет души, че са вдигнали ръка на един крал, преди от тях да са загинали поне половината.
— Хубав крал, бога ми! Крал без кралство!
— Ваше величество — каза Морвел, — не кралството прави краля, а кръвта.
— Е, съгласна съм — каза Катерина, — действайте, както намерите за добре. Само че, предупреждавам ви, не желая да напускате Лувъра.
— Но, ваше величество, как да събера хората си?
— Нали имате някакъв помощник. Той би могъл да се нагърби с тази задача.
— Имам един прислужник, който не само ми е верен, но неведнъж ми е помагал в подобни начинания.
— Изпратете да го потърсят и се уговорете с него. Нали знаете оръжейната на краля? Там ще ви поднесат обед и там ще дадете заповедите си. Това място ще укрепи духа ви, ако се разколебаете. А когато синът ми се върне от лов, ще дойдете в моята молитвена, за да дочакате уречения час.
— Но как ще влезем в стаята му? Кралят сигурно подозира някои неща и ще се затвори отвътре.
— Аз имам двойни ключове от всички врати — каза Катерина, — а от стаята на Анри махнаха резетата. Сбогом, господин дьо Морвел. До скоро виждане. Ще наредя да ви заведат в оръжейната на краля. Добре, че се сетих, не забравяйте, кралската заповед трябва непременно да бъде изпълнена. Не се допуска никакво извинение. Поражението или дори неуспехът излагат честта на краля. А това е важно.
И Катерина, без да даде време на Морвел да й отговори, извика Нансе, капитана на гвардията, и му заповяда да отведе Морвел в кралската оръжейна.
„Дявол да го вземе — каза си Морвел, следвайки своя водач, — аз се издигам в йерархията на убийствата. От прост благородник минах на капитан, от капитан на адмирал, от адмирал на крал без корона и кой знае дали някой ден няма да ми падне и някой коронован крал.“
Глава 31
Лов с хрътки
Кучкарят, който бе подгонил глигана и бе уверил краля, че животното не е напуснало обграденото място, не се бе излъгал. Щом пуснаха копоя по следата, той се вмъкна в едно сечище с гъсти трънаци и принуди глигана да излезе. Както кучкарят беше познал по следите му, той беше единак, следователно много едър.
Животното се спусна напред и прекоси пътя на петдесет крачки от краля, следвано само от хрътката, която го бе подгонила. Пуснаха първата хайка и двадесетина кучета се хвърлиха след него.
Ловът беше най-голямата страст на Шарл. Щом животното прекоси пътя, той се спусна след него, тръбейки с рога, последван от херцог д’Алансон и от Анри, на когото Маргьорит бе направила знак да не се отделя от Шарл. Всички други ловци препуснаха след краля.
Кралските гори по време, на нашето повествование не бяха това, което са днес — големи паркове, прорязани от проходими алеи. Тогава експлоатацията на горите беше съвършено малка. Кралете още не бяха измислили да търгуват и да разделят горите си на сечища, малки гори и бранища. Дърветата, засадени не от вещи лесничеи, а от божията ръка, която хвърля семената по прищявката на вятъра, не бяха подредени в шахматен ред, но растяха на воля, както растат и днес дърветата в девствените гори на Америка. Накратко, гората през тази епоха беше свърталище на безброй глигани, елени, вълци и крадци. И само десетина пътеки, започващи от една точка, прорязваха гората на Бонди и един-единствен път я заобикаляше, както дъгата на колелото обгражда спиците.
Ако продължим това сравнение, главината би представлявала единственият кръстопът в центъра на гората, където се събираха заблудените ловци, за да се ориентират за посоката на лова.
След четвърт час се случи това, което ставаше обикновено: по пътя си ловците срещнаха почти непреодолими препятствия, лаят на кучетата се изгуби в далечината, а самият крал се върна на кръстовището, ругаейки и проклинайки по стар навик.
— Е, д’Алансон, е, Анрио, какво седите спокойни и невъзмутими като монахини след игуменка? Да ви кажа ли? Това не е лов. Вие, д’Алансон, сякаш сте излезли от кутийка. И толкова сте се напарфюмирали, че ако минете между глигана и кучетата, те сигурно ще изгубят следата. Ами вие, Анри, къде ви е копието, къде ви е аркебузата?