— Ваше величество — каза Анри, — защо ми е аркебуза? Аз зная, че вие обичате да стреляте по животното, когато то се сборичка с кучетата. Колкото до копието, служа си много несръчно с това оръжие, което не се използува в нашите планини, където ходим на лов за мечки с обикновена кама.
— Дявол да го вземе, Анри, когато се върнете във вашите Пиринеи, ще трябва да ми изпратите цял куп мечки. Славен лов трябва да е този, при който човек се счепква с животното, което може да го надвие. Слушайте, струва ми се, че чувам кучетата. Не, излъгах се.
Кралят наду рога. Няколко рога му отговориха. Изведнъж един кучкар засвири друг сигнал.
— Сигнала, сигнала! — извика кралят.
И той се хвърли в галоп, последван от всички ловци, които се бяха присъединили към него.
Кучкарят не се бе излъгал. Колкото повече се приближаваше кралят, толкова по-ясно се чуваше лаят на хайката, съставена вече от повече от шейсет кучета, защото последователно бяха пуснали всичките кучета по местата, откъдето беше минал глиганът. Глиганът префуча за втори път пред краля и възползвайки се от едно високо бранище, той се спусна в гората след него, като наду рога с всички сили.
Принцовете го следваха известно време, но кралят имаше толкова силен кон и минаваше през такива стръмни пътеки и гъсти дървета, че първо дамите, после Анри и д’Алансон и накрая херцог дьо Гиз и неговите придворни бяха принудени да го изоставят. Таван издържа още малко, но накрая и той се отказа.
Всички, с изключение на Шарл и неколцина кучкари, които, оживени от обещаната награда, не искаха да се отделят от краля, се озоваха близо до кръстопътя.
Анри и херцог д’Алансон яздеха един до друг по дълга пътека. На сто крачки от тях си почиваха херцог дьо Гиз и придворните му. Дамите бяха вече на кръстопътя.
— Не ви ли се струва — каза херцог д’Алансон на Анри, показвайки му с очи дьо Гиз, — че този човек с неговата бронирана свита прилича на истински крал. А нас, горките принцове, той не ни удостоява дори с поглед!
— Защо да се отнася с нас по-добре, отколкото собствените ни роднини? — отговори Анри. — Е, братко, не сме ли ние, вие и аз, пленници на френския двор, заложници на нашата партия?
При тези думи херцог Франсоа потрепера и погледна Анри, сякаш за да предизвика по-обстойно обяснение. Но Анри беше казал повече, отколкото имаше навик, и сега замълча.
— Какво искате да кажете, Анри? — запита херцог Франсоа, видимо раздразнен, че зет му, не довършвайки мисълта си, го принуди сам да поиска обяснение.
— Казвам, братко — поде Анри, — че тези така добре въоръжени хора, сякаш натоварени със задачата да не ни изпускат от поглед, имат вид на пазачи, които да попречат на двама души да избягат.
— Да избягат ли? Защо? Как? — запита д’Алансон, като се преструваше прекрасно на изненадан и наивен.
— Вие имате чудесно конче, Франсоа — каза Анри, продължавайки мисълта си, макар привидно да промени разговора. — Сигурен съм, че може да измине седем левги на час. И двадесет левги отсега до обед. Времето е хубаво, сякаш те подканва да отпуснеш юздата. Вижте този хубав напречен път. Не ви ли изкушава, Франсоа? Аз просто горя от нетърпение да пришпоря.
Франсоа не отговори. Той се изчерви, пребледня, после се заслуша като че ли в лова.
„Известието за Полша произвежда въздействието си — каза си Анри — и моят скъп шурей си има план. На него му се иска да избягам, но аз няма да избягам сам.“
Едва бе довършил тази мисъл, когато, яздейки в галоп, отново се появиха няколко приели католицизма протестанти, пристигнали в двора преди два или три месеца; те поздравиха двамата принцове с най-приветливи усмивки.
Херцог д’Алансон, предизвикан от откровеността на Анри, трябваше само да каже една дума, да направи един жест и явно, тридесетте или четиридесетте конници, събрани в този момент около тях, сякаш за да се противопоставят на групата на херцог дьо Гиз, щяха да улеснят бягството им. Но той извърна глава, поднесе рога до устата си и засвири сбор.
Междувременно новодошлите, сякаш предполагайки, че колебанието на херцог д’Алансон се дължи на съседството или присъствието на хората на херцог дьо Гиз, се вмъкнаха постепенно между тях и двамата принцове и се подредиха с гъвкава стратегична ловкост, която издаваше, че са свикнали с военни маневри. Действително, за да стигнат до херцог д’Алансон и до наварския крал, хората на дьо Гиз трябваше да преминат през телата им, докато пред двамата принцове пътят беше съвсем свободен.