— Всичко, което идва от вас и от моя скъп брат, ще бъде добре дошло, ваше величество.
После Анри се поклони и излезе.
„А, мой мили братко Франсоа — каза си той, излизайки, — сигурен съм сега, че няма да замина сам. И заговорът, който имаше тяло, сега си намери глава и сърце. Само че трябва да внимаваме. Катерина ми прави подарък. Катерина ми обещава награда: значи, ми крои нещо. Трябва да се посъветвам довечера е Маргьорит.“
Глава 33
Признателността на Шарл IX
Морвел прекара част от деня в оръжейната на краля. Когато Катерина забеляза, че наближава да се върнат от лова, тя го заведе в молитвената заедно с помощниците му.
Шарл IX, предупреден от дойката си, че някакъв човек е прекарал част от деня в неговата оръжейна, отначало страшно се ядоса, че са си позволили да въведат непознат у него. Но след като дойката му го описа и му каза, че е същият, когото той я бил натоварил да въведе една вечер при него, кралят се досети, че е Морвел и спомняйки си каква заповед му изтръгна сутринта майка му, разбра всичко.
— О — прошепна Шарл, — в същия ден, в който той ми спаси живота! Моментът е твърде зле избран!
И той понечи да слезе при майка си, но една мисъл го възпря.
— Дявол да го вземе, ако отида да й говоря за това, ще започнем безконечен спор. По-добре всеки да действа самостоятелно.
— Дойке — каза той, — затвори добре всички врати и предупреди кралица Елизабет, че не ми е добре от падането, затова ще спя сам тази нощ.
Дойката се подчини и тъй като часът да изпълни замисъла си не беше още дошъл, Шарл седна да пише стихове.
Това беше занимание, с което времето минаваше най-бързо за краля. Когато удари девет часът, на него му се стори, че е едва седем. Той преброи ударите и стана при последния.
— Дявол да го вземе! — каза той. — Време е вече. И като взе плаща и шапката си, излезе през една тайна врата в дървената ламперия, за която дори Катерина не знаеше.
Шарл отиде право при Анри. След като се раздели с херцог д’Алансон, Анри се бе прибрал само за да се преоблече и веднага бе излязъл отново.
„Сигурно е отишъл да вечеря при Марго — каза си кралят, — днес те бяха в много добри отношения или поне на мен така ми се стори.“
И той се отправи към покоите на Маргьорит.
Маргьорит беше завела у дома си херцогиня дьо Невер, Коконас и Ла Мол и ги угощаваше с курабии и сладка.
Шарл почука на вратата, Жийон му отвори. Но като видя краля, толкова се изплаши, че едва има сили да се поклони и вместо да изтича да предупреди господарката си за височайшето посещение, пусна Шарл, без да даде друг знак, освен едно изплашено възклицание.
Кралят прекоси преддверието и воден от веселите смехове, се отправи към трапезарията.
„Горкият Анрио — каза си той, — весели се и наум не му минава нищо лошо.“
— Аз съм — каза той засмяно, вдигайки завесата.
Маргьорит нададе страшен вик, защото колкото и да беше засмяно това лице, на нея й оказа въздействие като главата на Медуза. Застанала срещу завесата, тя веднага позна Шарл.
Двамата мъже седяха с гръб към краля.
— Ваше величество! — възкликна тя ужасена.
Докато другите трима сътрапезници загубиха ума и дума, единствен Коконас запази присъствие на духа и изправяйки се умишлено несръчно, обърна масата с всичките кристали, чинии и свещи.
За миг настъпи пълна тъмнина и се възцари дълбоко мълчание.
— Бягай — каза Коконас на Ла Мол, — смело, смело.
Ла Мол не чака да му го повторят. Той се спусна към стената, ориентира се пипнешком, като търсеше спалнята, за да се скрие в будоара, който му беше добре познат, но в спалнята се сблъска с един човек, който влизаше през тайния вход.
— Какво означава това? — каза нетърпеливо Шарл в тъмнината. — Толкова ли съм неприятен, че прекъснахте веселбата заради мен. Анрио, Анрио, къде си, отговори ми!
— Спасени сме — прошепна Маргьорит, стискайки нечия ръка, която взе за ръката на Ла Мол. — Кралят мисли, че мъжът ми е един от сътрапезниците.
— И аз няма да го разубеждавам в това, кралице, бъдете спокойна — отговори със същия тон Анри.
— Велики боже! — възкликна Маргьорит и пусна ръката, която бе уловила — ръката на наварския крал.
— Тихо! — каза Анри.
— Хиляди дяволи, какво си шушукате там? — извика Шарл. — Анри, отговорете ми, къде сте?
— Ето ме, ваше величество! — отговори гласът на наварския крал.
— Дявол… — възкликна Коконас, който притискаше херцогиня дьо Невер в един ъгъл. — Ето че работата се заплете.
— Ние сме загубени! — каза Анриет.
Коконас, храбър до безразсъдност, размисли, че в края на краищата все ще трябва да запалят свещите и колкото по-рано, толкова по-добре, затова пусна херцогиня дьо Невер, измъкна от бъркотията един свещник, приближи се до мангала, духна върху един въглен и запали фитила на свещта.