И най-сетне пред леглото един човек със смъртнобледо лице, чиято кръв изтичаше от двете рани на шията, се мъчеше да се повдигне, опирайки се на сгърчените си ръце.
Беше Морвел.
Тръпка премина по жилите на Катерина. Тя видя празното легло, огледа стаята, мъчейки се напразно да открие сред тримата проснати в кръвта си мъже желания труп.
Морвел позна кралицата. Очите му страшно се разшириха и той протегна към нея отчаяно ръка.
— Е — запита Катерина полугласно, — къде е той, какво стана, нещастнико, нима го оставихте да се измъкне?
Морвел се опита да разчлени няколко думи, но от раната му излезе само неразбираемо свистене, червена пяна изби по устните му и той поклати глава в знак на безсилие и болка.
— Говори — извика Катерина, — обясни ми, кажи ми поне една дума!
Морвел показа раната си, отново се опита да каже нещо, направи усилие, но изхърка дрезгаво и припадна.
Тогава Катерина се огледа: бе заобиколена само от трупове и умиращи. Кръвта се лееше на вълни в стаята и безмълвието на смъртта се носеше над цялата тази сцена.
Отново се обърна към Морвел, но не успя да го свести: този път той остана не само безмълвен, но и неподвижен. Изпод дрехата му се подаваше един лист — заповедта, подписана от краля. Катерина я грабна и я скри в пазвата си.
В този миг подът зад нея леко изскърца. Тя се обърна и видя прав на вратата херцог д’Алансон, привлечен въпреки волята си от шума и сякаш омагьосан от зрелището.
— Вие тук? — каза кралицата.
— Да, ваше величество. Но какво става, за бога? — запита херцогът.
— Върнете се в стаята си, Франсоа, и скоро ще научите.
Д’Алансон знаеше много повече, отколкото предполагаше Катерина. Той беше чул още първите стъпки, отекнали в коридора. Като видя, че групата влиза в покоите на наварския крал, свърза този факт с думите на Катерина, отгатна какво ще стане и се зарадва, че ръка, по-силна от неговата, ще премахне този опасен приятел.
Скоро изстрели и бързи стъпки на беглец привлякоха вниманието му и в светлата ивица от неговата открехната врата той видя как по стълбището изчезва вишневият плащ, който му беше твърде добре познат, за да го обърка.
— Дьо Муи! — възкликна той. — Дьо Муи при зет ми Анри дьо Навар! Не, невъзможно! Дали не е бил Ла Мол?
Тогава го обзе безпокойство. Той си спомни, че младият човек му бе препоръчан лично от Маргьорит. И желаейки да се увери дали е бил той, или не, д’Алансон се изкачи бързо в стаята на своите двама придворни. Тя беше празна. Но в един ъгъл видя закачен прословутия вишнев плащ. Съмненията му се потвърдиха. Не беше Ла Мол, а дьо Муи.
Все още блед, треперейки да не би хугенотът да бъде разкрит и да издаде тайните на заговора, той се спусна към пропуска на Лувъра. Там научи, че вишневият плащ се бе измъкнал здрав и читав, подхвърляйки, че в Лувъра убиват по заповед на краля.
— Излъгал се е — прошепна д’Алансон, — убиват по заповед на кралицата-майка.
И се върна към полесражението, където завари Катерина, блуждаеща между мъртвите като хиена.
По заповед на майка си младият човек се прибра в стаята си с престорено спокойствие и покорство въпреки бурните мисли, които го вълнуваха.
Катерина, отчаяна от този отново пропаднал опит, извика своя капитан, заповяда му да вдигнат труповете и да отнесат Морвел, който беше само ранен, в дома му и поръча да не будят краля.
— О — прошепна тя, влизайки в покоите си, навела глава. — Той се измъкна и този път. Божията ръка е простряна над него. Той ще царува! Ще царува!
После отвори вратата на своята стая, прокара ръка по челото си и си придаде весело изражение.
— Какво става, ваше величество? — запитаха всички присъстващи с изключение на баронеса дьо Сов, премного изплашена, за да задава въпроси.
— Нищо — отговори Катерина. — Празен шум.
— О! — възкликна баронеса дьо Сов, сочейки пода зад Катерина. — Ваше величество казва, че нищо не се е случило, а всяка ваша стъпка оставя следа по килима.
Глава 35
Кралската нощ
А през това време Шарл IX вървеше облегнат на ръката на Анри; следваха ги четирима придворни, а пред тях пристъпваха двама факлоносци.
— Когато излизам от Лувъра — казваше горкият крал, — изпитвам същото удоволствие, както когато влизам в красива гора. Дишам, живея, свободен съм.
Анри се усмихна:
— Ваше величество би се чувствувал прекрасно в моите беарнски планини.
— Да, и аз разбирам защо имаш желание да се върнеш там. Но ако това желание те обхване много силно, Анрио — добави Шарл, смеейки се, — вземи предпазни мерки, съветвам те, защото майка ми Катерина толкова силно те обича, че в никакъв случай не би могла да мине без теб.