Коконас остави шкафа и погледна смаяно.
— Кралят ли? — запита той.
— Да, кралят.
— Тогава в отстъпление!
— Ла Мол и Маргьорит вече изчезнаха. Да бягаме и ние.
— Откъде?
— Елате, като ви казвам.
И улавяйки го за ръка, Анриет повлече Коконас през тайната врата, свързана със съседната къща. И четиримата, след като затвориха вратата, избягаха през изхода откъм улица Тизон.
— О — каза Шарл, — струва ми се, че гарнизонът се предава.
Почакаха няколко минути, но никакъв шум не достигна до обсаждащите.
— Сигурно подготвят някаква хитрост — каза херцог дьо Гиз.
— По-вероятно е, като познаха гласа на брат ми, да са офейкали — забеляза херцог д’Анжу.
— И все пак нали трябва да минат оттук, за да избягат — каза Шарл.
— Да — каза херцог д’Анжу, — освен ако къщата е с два изхода.
— Братовчеде — каза кралят, — вземете камъка и разбийте и втората врата.
Херцогът сметна, че тук не е необходимо да прибягва до такива средства и понеже видя, че втората врата е много по-слаба от първата, направо я изби с един ритник.
— Факлите, факлите! — извика кралят.
Слугите се приближиха. Те бяха загасили факлите, но ги запалиха отново. Всичко се освети. Шарл IX взе единия факел и подаде другия на херцог д’Анжу. Херцог дьо Гиз тръгна пръв с шпага в ръка.
Анри завършваше колоната.
Стигнаха до първия етаж.
В трапезарията масата беше сложена или по-скоро вдигната, защото всъщност чиниите и чашите бяха станали снаряди. Свещниците бяха преобърнати, мебелите съборени, а всички съдове, които не бяха от сребро, бяха изпочупени.
Минаха в салона. Там, както и в първата стая, не откриха нищо, по което да разберат кой е бил тук. Намериха само гръцки и латински книги и няколко музикални инструмента.
Спалнята беше още по-безмълвна. Лампа гореше в алабастров глобус, закачен на тавана. Но в тази стая като че ли никой не беше влизал.
— Сигурно има още един изход — каза кралят.
— Възможно е — съгласи се херцог д’Анжу.
— Но къде е? — запита херцог дьо Гиз.
Претърсиха всички кътчета, не намериха нищо.
— Къде е портиерът? — запита кралят.
— Вързах го за пътната врата — каза херцог дьо Гиз.
— Разпитайте го, братовчеде!
— Няма да иска да отговори.
— Ами, ще му посгреем малко краката — каза кралят засмяно — и ще проговори.
Анри се спусна към прозореца и каза:
— Но той не е там.
— Кой го е развързал? — запита ядосано херцог дьо Гиз.
— Дяволска история — каза кралят. — Пак няма да узнаем нищо.
— Както виждате, ваше величество — каза Анри, — няма доказателства, че жена ми и снахата на херцог дьо Гиз са били в тази къща.
— Вярно — каза Шарл. — Старите надписи ни учат, че има три неща, които не оставят следа — птицата във въздуха, рибата във водата и жената… не, лъжа се мъжът у…
— Така че — прекъсна го Анри — най-добре ще направим…
— Да — каза Шарл. — Най-добре ще направим аз да се погрижа за удареното място, вие, д’Анжу, да избършете сока от портокали, а вие, Гиз, да изчистите мазните петна от глигана.
След това разсъждение те излязоха, без да си дадат труд да затворят вратата.
Като стигнаха на улица Сент-Антоан, кралят се обърна към херцог д’Анжу и към херцог дьо Гиз:
— Къде отивате, господа?
— Ваше величество, ние отиваме у Нантуйе, който ни чака на вечеря. Братовчед ми дьо Лорен и мен. Ваше величество желае ли да дойде с нас?
— Не, благодаря. Ние отиваме в противоположна посока. Искате ли да ви дам един от моите факлоносци?
— Няма нужда, ваше величество — отвърна бързо херцог д’Анжу.
— Добре. Страхува се да не го шпионирам — прошепна Шарл на ухото на наварския крал. После го улови под ръка и каза: — Ела, Анрио, каня те на вечеря.
— Няма ли да се върнем в Лувъра? — запита Анри.
— Не, твърдоглавецо! Ела с мен, щом ти казвам да дойдеш.
И той повлече Анри към улица Жофроа-Лание.
Глава 36
Анаграма
По средата на улица Жофроа-Лание почваше улица Гарние-сюр-л’О, а краят й излизаше на улица Бар.
Там, като се повърви малко към улица Мортелри, вдясно се намираше скромна къща сред градина, оградена с високи зидове. Единственият вход беше дървена врата.
Шарл извади от джоба си ключ, отвори вратата, която не беше залостена, пропусна пред себе си Анри и факлоносеца и затвори вратата.
Едно-единствено прозорче светеше. Шарл го показа усмихнато с пръст на Анри.
— Ваше величество, не разбирам… — каза Анри.
— Скоро ще разбереш, Анрио.
Наварският крал изгледа Шарл учудено. Гласът и лицето му бяха добили някакво меко изражение, което беше толкова необичайно за него, че Анри просто не можеше, да го познае.