Той се спря до вратата на апартамента си и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. Впрочем, понеже Шарлот му бе казала да се прибере, очевидно нямаше от какво да се страхува. Той хвърли бърз поглед в преддверието, то беше пусто, но нищо не подсказваше какво бе станало.
— Наистина — каза той, — Ортон го няма.
И Анри мина във втората стая.
Там си обясни всичко.
Въпреки изобилната вода широки червеникави петна пъстрееха по пода. Една маса беше счупена, завесите на леглото разкъсани с шпага, едно венецианско огледало беше строшено от куршум, а окървавена ръка, облегната на стената, беше оставила страшен отпечатък; всичко говореше, че тази стая, сега безмълвна, е била свидетел на борба на живот и смърт.
Анри огледа с блуждаещ поглед всички тези подробности, прокара ръка по влажното си от пот чело и измърмори:
— Ах, разбирам каква услуга ми е направил кралят! Дошли са да ме убият… И… Ах, дьо Муи? Какво ли са направили с дьо Муи? Мизерници, те са го убили!
И също така нетърпелив да узнае какво е станало, както херцог д’Алансон да му го каже, Анри огледа още веднъж мрачно заобикалящите го предмети, изскочи от стаята, тръгна по коридора, увери се, че там няма никой и бутвайки полуотворената врата, която затвори грижливо след себе си, се втурна при херцог д’Алансон.
Херцогът го чакаше в първата стая. Той улови живо ръката на Анри, помъкна го, като постави пръст на устните си, и го отведе в една напълно изолирана куличка, място, където никой не би могъл да ги подслушва.
— Ах, братко — каза той, — каква страшна нощ!
— Но какво се е случило? — запита Анри.
— Искаха да ви арестуват.
— Мен?
— Да, вас.
— По какъв повод?
— Нямам представа. Къде бяхте вие?
— Кралят ме изведе снощи из града.
— Значи, той е знаел. Но след като вие не сте били в стаята си, кой е бил там?
— Нима е имало някой в стаята ми? — запита Анри, сякаш не знаеше.
— Да, един мъж. Като чух шума, спуснах се да ви помогна, но беше вече късно.
— Нима бяха заловили човека? — запита уплашено Анри.
— Не. Той избяга, след като рани смъртоносно Морвел и уби двама гвардейци.
— Ах, храбър дьо Муи! — възкликна Анри.
— Значи, е бил дьо Муи? — запита бързо д’Алансон.
Анри разбра, че е направил грешка.
— Така поне предполагам. Защото му бях дал среща, за да се разбера с него за вашето бягство и да му кажа, че съм ви отстъпил всичките си права върху наварския престол.
— Ако това се узнае — каза д’Алансон пребледнял, — ние сме загубени.
— Да, защото Морвел ще заговори.
— Морвел е получил удар с шпага в гърлото. Осведомих се от хирурга, който го превърза, че преди осем дни той няма да може да каже нито дума.
— Осем дни? Това е предостатъчно за дьо Муи, за да бъде в безопасност.
— Всъщност — каза д’Алансон — може би е бил някой друг, а не дьо Муи.
— Мислите ли? — запита Анри.
— Да, този човек изчезна много бързо, така че се мярна само вишневият му плащ.
— Действително — каза Анри — вишнев плащ подхожда на конете, а не на войник. Никога не биха заподозрели дьо Муи под вишнев плащ.
— Не. Ако някой бъде заподозрян — каза д’Алансон, — ще бъде по-скоро…
Той спря.
— Ще бъде по-скоро господин дьо Ла Мол — довърши Анри.
— Точно така, защото самият аз, като видях този човек да бяга, се усъмних за миг.
— Вие сте се усъмнили? А може би всъщност е бил граф дьо Ла Мол?
— Той нищо ли не знае? — запита д’Алансон.
— Абсолютно нищо или поне нищо важно.
— Братко — каза херцогът, — сега наистина се убедих, че е бил той.
— Дявол да го вземе! — каза Анри. — Ако е той, това ще огорчи кралицата, която много се интересува от него.
— Интересува ли се, казвате? — запита д’Алансон смутен.
— Разбира се. Не си ли спомняте, Франсоа, че сестра ви ви го препоръча?
— Вярно — каза херцогът с глух глас. — И за да й услужа, от страх, че вишневият плащ може да го изложи, аз се качих в стаята му и го прибрах.
— О, това е вече двойна предпазливост — каза Анри. — А сега не само бих се обзаложил, но бих се заклел, че е бил той.
— Дори и пред съда ли? — запита Франсоа.
— Бога ми, да — отговори Анри. — Дошъл е да ми предаде нещо от страна на Маргьорит.
— Ако съм сигурен, че ще ме подкрепите с показанието си, бих го почти обвинил.
— Ако вие го обвините — отговори Анри, — нали разбирате, братко, няма да ви опровергая.
— А кралицата? — запита д’Алансон.
— Ах, да, кралицата.
— Трябва да разберем какво ще направи тя.
— Аз се заемам с това.