— Дявол да го вземе, Анри, златна уста имаш. Казах го преди малко и на майка ми, дяволски умен си!
И Шарл погледна ласкаво зет си, който се поклони в отговор на комплимента.
— Впрочем — добави Шарл — ти си доволен, че ще се отървеш от този обожател, нали?
— Всичко, което прави ваше величество, е правилно — отговори наварският крал.
— Добре, добре. Остави ме аз да оправя твоята работа. Бъди спокоен, ще я свърша не по-зле от теб.
— Разчитам на вас, ваше величество.
— Кажи ми само в колко часа отива той обикновено при жена ти.
— Към девет часа вечерта.
— И кога излиза оттам?
— Преди да отида аз, защото никога не съм го заварвал там.
— Тоест?
— Към единадесет часа.
— Добре. Слез тази вечер в полунощ, всичко ще бъде свършено.
И Шарл, стисна сърдечно ръка на Анри и като повтори още веднъж уверенията си в приятелство, излезе, подсвирквайки си любимата ловджийска мелодия.
— Триста дяволи! — каза беарнецът, проследявайки с поглед Шарл. — Или аз се лъжа сериозно, или цялата тази дяволия изхожда пак от кралицата-майка. Тя наистина се чуди какво да измисли, за да ме скара с жена ми. Такова хубаво семейство!
И Анри се разсмя така, както се смееше само когато никой не можеше да го види и да го чуе.
Към седем часа вечерта същия ден, в който станаха описаните събития, един хубав млад човек, който току-що бе взел банята си, се гласеше пред огледалото в една стая на Лувъра и си тананикаше.
До него спеше или по-скоро се изтягаше на леглото друг млад човек.
Единият беше нашият приятел Ла Мол, с когото толкова се бяха занимавали през деня и щяха да се занимаят още повече, без той да подозира дори това, а другият — приятелят му Коконас.
Действително тази силна буря бе преминала над Ла Мол, без той да чуе тътнежа на гръмотевиците, без да види блясъка на мълниите. След като се прибра в три часа сутринта, той лежа до три часа следобед, полузаспал, полумечтаещ, строейки въздушни кули върху подвижните пясъци, наречени бъдеще. После стана, прекара един час при известните масажисти в банята, отиде да хапне при метр Ла Юриер и като се върна в Лувъра, се зае с тоалета си, преди да направи обичайното си посещение на кралицата.
— Какво казваш? Че си се нахранил? — запита Коконас и се прозя.
— Бога ми, да. И то с голям апетит.
— Защо не ме взе със себе си, егоист такъв?
— Ти спеше толкова дълбоко, че не ми се щеше да те будя. Но какво от това, можеш да вечеряш, вместо да обядваш. И не забравяй да поискаш от метр Ла Юриер от анжуйското винце, което е получил тези дни.
— Хубаво ли е?
— Поискай от него, пък после ще говорим.
— А ти къде отиваш?
— Аз ли? — каза Ла Мол, учуден, че приятелят му изобщо може да задава такъв въпрос. — Как къде? Отивам при кралицата да й поднеса почитанията си.
— Знаеш ли — каза Коконас, — дали да не ида да хапна в къщичката на улица Клош-Персе? Ще изям остатъците от вчера и особено ми се пие онова вино аликанте, което действа така подкрепително.
— Ще бъде непредпазливо, Анибал, приятелю, след случилото се миналата нощ. Пък и нали дадохме дума да не отиваме там сами. Подай ми, ако обичаш, плаща.
— Вярно, бога ми. Бях забравил. Но къде, по дяволите, е плащът ти? А, ето го!
— Ти ми даваш черния, а аз искам вишневия. Кралицата ме предпочита с него.
— Дявол да го вземе! — каза Коконас, като се огледа на всички страни. — Потърси си го сам. Не мога да го намеря.
— Как? — каза Ла Мол. — Не можеш да го намериш ли? Че къде ще е тогава?
— Да не си го продал?
— За какво? Имам още шест екю.
— Тогава вземи моя.
— Ами! Жълт плащ със зелена дреха, наистина ще заприличам на папагал.
— Е, извинявай, много си капризен. Оправяй се сам.
Тъкмо когато Ла Мол беше обърнал всичко надолу с главата и започваше да лее ругатни срещу крадците, пъхнали се чак в Лувъра, един паж на херцог д’Алансон се появи, носейки прословутия вишнев плащ.
— Ах — извика Ла Мол, — ето го най-сетне!
— Вашият плащ, господине — каза пажът. — Негова светлост накара да му го занесат, защото се беше обзаложил за цвета му.
— О — каза Ла Мол, — питах за него, защото излизам, но ако негова светлост желае да го задържи още…
— Не, господин графе, не му трябва вече.
Пажът излезе. Ла Мол закопча плаща си.
— Е, какво реши? — запита той.
— И аз не знам.
— Ще те намеря ли тук тази вечер?
— Как искаш да ти отговоря?
— Не знаеш ли какво ще правиш след два часа?
— Знам чудесно какво ще правя, но не знам какво ще ме накарат да правя.
— Херцогиня дьо Невер ли?
— Не. Херцог д’Алансон.
— Вярно — каза Ла Мол, — забелязвам, че от известно време е много приятелски настроен към теб.